Блажени години, rock&roll-ът беше млад.

"Преди години, когато

rock&roll-ът беше млад

и да се свири на китара

не беше още занаят.

Созопол беше малък град,

а аз певец световно непознат.."

На първата снимката майка ми.. На втората е баща ми (в черното) на млади години, не повече от 25 с неговите най-добри приятели..

Рових се из стари вещи на родителите ми пепелници, свещи, прибори, сантиментални подаръци и естествено снимки.. Стари, черно-бели, но пълни с толкова живот. Дори само мирисът ме изпраща в едно друго измерение, там където са правени снимките. Сцени започват да се играят в съзнанието ми, сцени в които може и да не участвам, но усещаното от времето, мястото, дрехите, прическите, знам всичко.. Знам го на изуст, все едно и аз съм там. Преди слушах историите на баба, разказваше ми как майка ми се запознала с баща ми, разказваше за безгрижните им приключения.. Когато се заровя в тези спомени почвам да се пренасям там, нищо че не съм била, не съм го изпитала, пак знам и мечтая, желая.. И какво не бих дала дори за миг да се материализирам в онези "блаженни години" и да нахлузя къса рокля на червени цветя, да разпилея дългите си коси, да тичам в поля от слънчогледи и маргарити, да седна уморена, но все тъй жадна за премеждия, на плажа край бушуващи пламаци и да засвири къдрокос младеж на своята кухарка, а аз като в транс да запея блусът на младата душа..

Какво не бих дала..

Tежка въздишка..

И листата вече опадаха, сега всичко се вижда по-ясно.. Виждат се и останалите дървета, и техните листа опадали, зловещо красиви са. И планината се прокрадва зад зградите, студен облак се опитва да я скрие, но някои хълмове, побелели все още, стърчат там гордо.
И мисля си аз как искам топъл черен чай и някой зеленикъв пуловер да ме стопли, мисля си и за уискито, но и с ромче ще се задоволя. Мисля как искам и онез зеленикави кецове, но те чак на Коледа, а сега се замислих и за Коледа. Прищя ми се баничка и блещукаща украса, затъмнена стая и само коледните лампички да премигват в тишината. Обаче мечтата за вълните не бяга, нежно блъскащи се в някой кей, мисля и за допира на слънчевите лъчи и за хладния вкус на бирата в някое плажно капанче. Сега се сетих и за джаза и за блуса..
Търпението ми намалява, а желанието се усилва..
Чудя се аз всеки ден кога ще дойде това лято, не че гоня зимата, напротив, но морето ми липсва. Лъвовете не издържаме дълго без него. А и като се сетя догодина колко незабравимо ще изживеем лятото и тези вълни, лъчите, бирата, джаза и блуса няма да са само в главата ми..
и пак тежка въздишка..

Вълшебница

"Вълшебница", така ми викаше Зерлиев..
Замислих се на какво всъщност ме научи този човек. Да рисувам по-добре не ми показа кой знае колко (тук там някоя друга техника), по-скоро ме научи да виждам по-хубавото. И сега като погледна през прозореца се чудя, защо преглеждам всички детайли на листенцата по два пъти и защо заскрежените покриви са ми толкова интересни (може би крият грозното). Защо постоянно съпоставям израженията на лицата на хората в различните ситуации в които попадат (и аз ставам свидетел)? Чудя се и кое му е толков красивото на фасът и смачканото листче хартия?
Научих се само да ги забелязвам и да им се любувам, но да не ги разбирам.. Грешка ли е?
Така казваше и Зерлиев: "не ги мисли, просто ги рисувай". И аз рисувах. Бях малка, но все така наивна и любопитна. Нищо де, пак е вълшебно. Онова малко камъче, как е застанало и сянакта която хвърля, истинско вълшебство!
Както и мечтата, приказка, малко фантазия и същевременно реална. Дали ще мога да я нарисувам, другите вълшебства мога, само тя ме мъчи..? Мечтата, истинската вълшебница..

Историята на едно найлоново пликче..

Подухва безмълвно бризът. Довява думи, речи и надежди от далични страни. Свистят в ушите ти страстите на невинни мечти, измечтани преди векове, запазили младоста си в простотат на времето.
Лети с този бриз и пликче, едно обикновенно найлоново пликче. Със себе си то разнася изтории, тича през клони и поля, листата брулят невидимите му очи. Дири слушател, може би. Пита каменни стени и ледени тротоари, пита ги искат ли те да чуят неговите приказки. Не чуват те, глухи ли са?
Пликчето продължава своя поход. Още гори прехвърча, още реки пресича, още планини прекатерва и още много истории събира. Кой ще чуе разказите му? Няма кой...
А то вижда, вижда много, вижда онова за което ние си затваряме очите. Вижда виновните, чува миналото и несъответствията му, чува скърцащият звук на измислицата изплъзваща се от устните на всеки клоун, усеща повърхностното, плоското, глупавото и ненужното.. ненужно ли, защо? То е ненужното, да то-пликчето, защото знае, че себелюбието няма нужда от неговите приказки, от неговите кристални истини.. няма ли нужда? Има разбира се, то не вижда обаче, не вижда както пликчето, не вижда и не разбира, за това и не желае да знае.
Престорени сме някак си, престорени и смешни, като на циркова сцена стоим и изпълняваме глупавите си номера мислейки си, че ще заблудим. Но кой заблуждаваме всъщност, нима не лъжем само себе си? То знае, кой ще го чуе?
Чудовището град подритва найлонът като зъл боклук, като ненужна истина... Но пликчето не се отказва от своята мисия. Ще намери то слушател, ще намери и ще му разкаже за неволите, за човешката нехайност, за лъжливата премяна която те сутрин слагат като връхна дреха преди да представят поредната си пиеса, за несправедливите страдания на жадните за искреност прошляци. Да ще разкаже някой ден и този който го чуе ще се замисли. Ще се замили за себе си, ще помисли и за теб, а после може и за мен.. Ще открие лек, ще подаде ръка, ще бъде рамо за опора, ще бъде истина, ще бъде твой, ще бъде мой, ще извика, ще разкрие, ще потърси и накрая ще сподели.. Ще сподели историята на едно найлоново пликче..

Детското в нас!

Разговора който водя сега ме върна години назад. В един паметен ден когато още учех в 1во СОУ. Беше горещо лято... още Юни месец. Пръскането с вода от тоалетните беше нещо като необходимост. Краят на учебната година наближаваше, а немирните сърца жадуваха за предизвикателства. Решихме, че решението на проблемите ни е една просто-сложна игра на "сражари и апаши"! децата в нас подскачаха, подскачахме и ние... тичане из прохланите коридори на безлюдното даскало изпълваше душите ни с живот... да ние живеехме!
А сега какво, живеем ли? Може би, но много бързаме! За къде, спрете се човеци, няма да испуснете нищо! А ако случайно се страхувате, че утре ще умрете и няма да сте опитали от всичко, недейте ако това се случи вие просто ще умрете! Ще съжелявате ли?-Не! Няма да можете да съжелявате! Смърта е неизбежен факт, да безвремен и непредсказуем, но след нея не знаем какво следва, демек това което е било няма да има и грам значение. Значи нещо сега, после е нищо!

Живейте сега, живейте както трябва, не препускайте през изпитанията и насладите, оставете ги да изрисуват своите отпечатъци в съзнанията ви и в кожите ви! Нека почувствате, че сте били живи, че сте живи, че ще бъдете живи!

***
Да порастнеш бързо не е за гордост
Да забравиш себе си не е за похвала
Да пропуснеш нещо е за съжаление!
Не съжалявай, не изоставай, но и не изпреварвай!

Измамна съм, престорена!

Уискито привърши.. Последните капки влажно и изкусително се стичат по чашата, топящите се кубчета лед потракват при всеки мой допир на стъклото. Мисълта препускаше в безлюдната ми глава. Скачаше от тема на тема, от стих на стих, от проза на проза, от мнение на мнение и сама се губеше в себе си. Обвивам я в копринени нижки, наричам ги „мои думи”. Опитвам се да ги изхвърля от бездната която непоканено се е настанила в душата, сърцето и умът. Поредния час в разсъждение и в търсене. Омръзна ми, честно да си призная, омръзна ми и да жадувам за онези далечни блянове които в моето нехайно съществувание са само пустинен мираж.

.....

Тиктакането на часовника ми напомня, че ноща е напреднала. Но в това не виждам смисъл. И да легна въпросите остават като мастилено петно на бяла покривка. Остават и нито водата нито времето могат да ги изтрият, премахнат, изтребят. Тиктакането сякаш се усили. Нима споменът забави крачка... не излъгах се просто е скочил на по-високо към следващата болка.

.....

Сънят нахлува обаче. Време беше. Разлика обаче няма. Отново същото безмислие, просто е, повърхностно дори, обаче сега има декори, актьори и дори (не мога да повярвам) повече интриги. Понякога това измерение е точно на ръба на реалноста и илюзията която сама градя и тази граница понякога е толкова тънка и невидима, че създава един отделен и измъчен свят в който влизам без да знам, без да искам, губя се в него. Искам ли да намеря изхода? Не, не искам, защото този свят притежава умението да задоволява пропуканата ми психика. Замазва цепнматините й с цимент от илюзии и доволни измами.

.....

Да измами, имамен свят, измамно желание... измамен си и ти! Измамна съм и аз...
Маска ще сложа пак, маска с нарисуваната прилежно усмивка (измамната усмивка). Ще наговоря купища лъжи колко доволно живея, как мечтая и се смея. Не не го правя! Но ти как ще разбереш, няма да ме зърнеш, а и аз не ще ти кажа.
В заблуда живеем, ние я строим, поддържаме я, грижим се да не бледнее пред откровението. Хора сме, прости сме, измамни сме!

Открило бе то, истина една-самота!

Пареща страст полъхва отвън
Безпомощно желание тлее в мен
Неистов копнеж поглъща мисълта.
Смисъл, решение и отговор не ще търся.

Някак празно и невзрачно е немирното поле
Полето от лъжиливи криле на свобода-отрязани жестоко!
В миг обаче откриваш всетърсеното съкровище
Незаменимото спокойствие, неизследваното премеждие.

Утеха няма, но няма и тъга
Скри се в черната си дупка и грозотата
Спокойно е полето, тъжно, но доволно
Копнееше то да прогони злините-ето изгряха звездите!

И вървим ние с теб...

Ех то не може инак... и да не мисля то е там в мен нейде заровено в пръстта моя, наречена спомени. И в съответствие на този мой изблик на чувства паметта ми си изигра лоша шега и ми припомни едно мое много любимо стихотворение на Дамян Дамянов от зборника Ти и Аз- И вървим ние с теб...
И вървим ние с теб - два обречени двойника -две тела,
две души в туй човешко кълбо.
И в човешката степ търсим двата разковника,
двете сладки лъжи с едно име "любов".
Търся своя си аз, и ти - своя. Но другаде.
Всред въртопа лица, във кълбото слова.
А пък те са си в нас, може би нейде тука са,
в двете наши сърца. Но не знаем това.
Че мечтата, уви, все мечта си е винаги.
Като сянка лежи все на пътя ни тя.
Все към нея вървим, а тя - все недостигната.
И кога доближим - о, каква ти мечта:
просто образ нелеп, двоен образ в лъжовниясвят, във който грешим, търсим правди.
Кълбо,из което със теб ний вървим, двама двойника,
две тела, две души на едната Любов...

Ах, тези пеперудки!

И не мирясват бе! По цял ден само седят и пърхат неистово в кормената ми кухина. Да река дългоочаквания глад, не! И то така я карам вече втора седмица, към трета. А може би най-лошото в тази ситуация е, че това, по своему, неописуемо чувство така ме радваше цяло лято. Не ме остави на мира дори когато надеждата загина. Не разбрах защот така реши да се получи (не че сега по-разбирам). За първи път ми е може би... Ще речеш, едно нормално момиче, след като получи поредния си отказ, ще се сломи, тъга ще налегне в сърцето й, а бурните пепрудки отнове ще замлъкнат траурно. Но не, не стана така. И мечтат да беше разбита и надеждата да бе умряла аз продължих да живея с тази мечта и да копнея с пресъхнала, но все още дишаща, усмивка. Не искам да се затормозявам с поредните безмислени и безпочвени въпроси: „защо така?” и „защо иначе?”. Приех го като онази радост, която не бива да поставям под въпрос, а да отпразнувам, че я имам. И така и направих. Прекарах едно лято в усмивки, милувки, целувки и прегръдки без въпроси, без тормози, щастлива, замечтана и без коварна надежда.
И след кратък период на „отклонение” (ако мога така да определя 2 месеца на недоверие, въпроси, обърквация и дразнение) в друга посока, която с гордост смея да твърдя, че сега загърбих като вариант на „пътя към земята на пеперудките” и отбелязах като „пътя на по-доброто-приятелството”, реших да пробудя моите жадни за ласки пеперудки и да насоча внимането им към онази „радост” която цяло лято топлеше сърцето ми.
Ама да не помислите, че се дразня, че не ме оставят на мира мойте пепрудки, напротив! Просто им се чудя как имат това желание, този копнеж да пърхат за нещо неосъществимо и все пак да ми е хубаво. Чудя се те не разбраха ли, че и да махат с криле и да не махат, няма да постигнат онази поставена им цел (да осъществят контакт с отсрещния лагер на пърхащите пеперудки). Нищо де, аз и на туй съм доволна защото какво по-хубаво да изпитваш щастие и удоволствие от нещо което знаеш, че няма невъзможно да те нарани по какъвто и да е начин? Ми в момента не мога да открия по-чудесно нещо, затова ще подходя по най-размуния начин, ще подхранвам мойте жизнерадостни пеперудки с ябалката на съвършенството и ще се надявам скоро да не ме напуска това неубяснимо, но незаменимо чувство.

Разочарованието

Романтизмът е общокултурно движение, което започва да се развива от края на XVIII век и постига своя апогей през първите деситилетия на XIX век. То се появява във времето на големите обществени сътресения, като Френската Революция, когато феодалната система напълно се разпада. Освен Революцията от 1789 година, по време на Романтизма се случват и следните исторически събития: Въздигането и управлението на Наполеон, както и въстанието на декабристите в Русия през 1825 година.
Тези събития повлияват върху възгледите на тогавашните хора за живота, затова ключови при описанието на емоционалността в този период са сантиментализмът, меланхолията и песимизмът, а след свалянето на Наполеон, към тях се прибавят и разочарованието и гражданското недоволство.
Главното обяснение за това разочарование се крие в идеологията на гражданската класа, на обикновените граждани и идеите за братство, свобода и равенство, които залягат в основите на идеологията на Революцията. Поколението на романтиците отрича идеалите за всевластието на разума и търси утеха в света на чуствата и емоциите, на силния индивидуализъм.
Едни от най-изявените романтици са Джордж Байрон (1788-1824), Михаил Лермонтов (1814-1841), Александър Сергеевич Пушкин (1799-1837), Пърси Шели (1792-1822), Самюъл Колридж {1772-1834), Виктор Юго (1805-1885) и други.

Характеристика на романтическата личност:
Бунтар срещу установените модели на мислене и поведение;
Обладан от "Мирова скръб" - носталгия, меланхолия и печал, породени не от конкретни събития, а от цялостното житейско неудовлетворение.

***

Реализмът е литературен метод за обективно отразяване на действителността.
Литературно направление от втората половина на XIX век, което си поставя за цел да извади на показ обществените пороци.

Основната цел на реализма е да покаже вярната картина на обществото. Представят се типични герои при типични обстоятелства. Доминира прозата, като основен жанр е големият роман, като трилогията.

Основните теми са бедността, продажността и предателствата в любовта, както и социалните недъзи като алчността, лицемерието и суетата.

***

Чудите се защо давам тези две понятия (и то с такива подорбности)? И аз се чудя...
Иска ми се да разбера как два толкова различни термина могат да бъдат сложени под един знаментел (независимо, че той е "литература"). Аз не виждам (може би не искам) нищо общо между тях.
Романтизма е една илюзия, може би дори комедия (и тук личното мнение надделя). А реализма е истината, онова което двете ни наивни очи са предназначение да виждат и разбират. Простолюдието осмисля реалноста, възпрема я всесилно и не я поставя под въпрос. А трябва ли да е така?
Ето като представител на това простолюдие аз възприемам реалноста като единствената ми даденост в която не бива да се съмнявам. Онова което виждам, а не разбирам критикувам и поставям под въпрос. А именно романтиката, греховното изкушение... така наречената любов (тук винаги усещам надигащия се спор). Разделям живота си на две крайности "да" и "не" (много неправилен и безвкусен подход). Естествено съм човешко същество и това не се отнася напълно за всичко. Опитвам се по този комичен начин да улесня съществуването си като така се старая да си самоизяснявам "вечните въпроси" (считаме за такива "онова което вълнува юнишите"). И точно за това "не" възприемам (за 18те си години) любовта-"разочарованието"!

P.S. И за да разочаровам онези таящи неистово желанието си за спор ще добавя, че това че ме разочарова не е основание да не мечтая, да не копнея, да не жадувам за тръпка и наслада от допира на съвършенството. Това само доказва, че не съм по-различна от всеки един от вас, но и ме прави уникална по свой недоусмислен и недоизяснен начин.

Мойта игра на карти

С какво бихте сравнили живота ако трябваше да направите най-точното, най-прецизното и до колкото е възможно, най-детайлизираното сравнение?
Аз мислих, сравнявах, пресмятах, и пак мислих и честно казано не стигнах чак до толкова конкретен пример който да отговаря на горепосочените критерии, но стигнах до една теория: живота може да се разгледа като една игра на карти!
Може да възразите, но аз ще изкажа мнението си и защо точно като игра на карти.
Честно да си призная не играя карти и не си давам и зор да разбирам игрите, но знам най-важното, а именно, че има правила които трябва да се спазват. Точно както и в живота. Дали ще са закони или морлани и душевни правила си зависи от конкретната „игра”. Може ли една игра на карти да мине без някой да слъже, да измами, да не спази правило? Може и да може, но винаги има такива които го правят... и те печелят. Но не всеки може, нали? За да си позволиш да измамиш трябва да познаваш добре играта, по-добре от самия себе си, трябва да познаваш добре и опонентите си, по-добре от себе си, трябва и мисълта ти да е несравнимо бърза, за да можеш за минимално време да изградиш формулата на измамата, а именно така да сметнеш картите които са ти дадени, да сметнеш онези карти които се отразяват в очите на всичките ти опоненти, да разделиш на заложеното и естествено резултата да е задоволителен. Не знам как им се вика на тези хора... може би късметлии, или измамници... или по-скоро умни! В играта на карти може да са всякакви, но в живота тези хора постигат всичко. В хазарта те имат нужда от много умения, за да могат добре да изиграят козовете си, не зависимо дали ще мамят или не. В живота ти трябват само три качества, за да постигнеш всичко това: решителност, твърдост, непоколебимост...
След тези три качества идва разграничителната линия, която прави разликата между една обикновенна игра на карти и това което ние наричаме живот. След тях идва самоуважението и уважението, идва самокритиката и критиката, идва житейския опит който натрупваш от всяка „игра”... идва и любовта...
Играта на карти е единична концепция, а в живота всички тези „игри” се навръзват с времето и годините, за да изградят онова което, някои с гордост, други с тъга, трети с благодарност, наричат преживяно.

Може да възразявате колкото искате с теорията ми, но... „така ги виждам аз нещата и не губя фокус, обикновен човек съм, а не лице на показ!”

Твойто зло пламъче!

Бях позабравила или само преглътнала, не по-скоро заровила и пренебрегнала, но не и преживяла и надделяла... Все още там някъде в мен играе онова зло пламъче, което ти с безгрижие и безпощада запали...

***
"Как да те спра нямям ръце,
нямам лице, някой го взе...
но ще простя целия ад
целия свят някой го взе...

Ти си хаоса в мен дупка от куршум
ти, плод развален бял космичен шум
ти, град затъмнен полъх от парфюм
и смях в тъжен ден плод на болен ум.."

Искам да е утре...

Писна ми от вчера искам да е утре
Писна ми и от тебе бъди си с друга
Писна ми да вярвам на всичко което кажеш
Писна ми да си мечтая, тебе да желая
Писна ми така да знаеш
Писна ми и знам какво ще кажеш
Знам, че няма да те заболи
Знам, че няма да забележиш дори
Затова ще направя както ти
Ще забравя, че нещо е било, нали
Писна ми от вчера искам да е утре
Далеч от тебе, така е по-добре
Писна ми да чакам ти да се усетиш
И затова ти казавам чао до, нови срещи!

Повече няма...

Повече няма да питам за тебе
Повече няма, да повече няма
Повече няма да мечатя за тебе
Повече няма, да няма
Повече не искам ти да ме нараняваш
Повече не искам да ти се доверявам
Повече няма с мен да си играеш
Повече няма, при друга отивай така да знаеш
Повече не, никога вече
Повече не, не съм ти играчка
Повече не, никога вече
Повече не, напреде крачка

Не ми вярвай...

Не ме търси, не ме викай
Не ме търси, не ме искай
Не ми варвай, и аз няма
Не ми вярвай, не ми се доверявай
Не ме търси, не ти искам
Не ме търси, не те викам
Не ме търси, за теб аз не питам
Не ме търси, не ти трябвам
Търси нея, бъди с нея
Търси нея, искай нея
Търси нея, тя ти трябва
Търси нея, тя ти се доверява
Не ме търси, отивай си
Не ме вярвай, махай се
Не те търся, не те искам
Не ти вярвам, не ти се доверявам

Каквото си поискам :)

Вървя си аз на пред с гордо вдигната глава,
Свиркам си и джапам си в снега
И за тебе хич не се и сещам, хич не ми и пука!
Може да си правиш каквото си поискаш
И с който си поискаш
Но и аз мога да си правя каквото си поискам
И да си го правя с който си поискам!
Слънцето си грее усмихнато над мене
Но и аз грея усмихната към него
Свърши се и с тез мъки най-накрая
Обърнах ти гръб доволно и ето ме в рая
Не съм като нея няма и да бъда
Може би това ме прави и по-умна
Няма да ти се вържа пак
Няма и още как!
Бъди си там щастлив и знай
Бъди си с нея и само знай
И пръста си няма да мръдна
А само гръб ще ти обърна
Идеш ли ми пак да ми се умилкваш
И жалките си лажи да ми предлагаш!
Край е туй и туй е то
Край и какво по-хубаво!

В задънена улица...

И ето пак сме там от където тръгнахме
В задънената улица се лутаме
Мислиш си, че всичко се е наредило
Но истината е, че само се е задълбочило
Всеки ден и всяка нощ седя и се питам
Опитвам се да те разгъдая
И поведението ти да проумея
Всеки ден и всяка нощ седя и се питам
Пак като преди поне да зная
Пак като преди поне да мечтая
И някой някога с чувство ти запя
„мечта мечта, това бе една мечта и ти я прееба...”
И пак седиш и се правиш, че няма нищо
А аз се чудя как да... и „защо”
И дали когато непредвидено се срещнем
Дали истинските нас ще посрещнем
Дали няма аз да извърна поглед
Пълен със сълзи и парещ лед
Дали няма да ме заболи от твоите безчувствени очи
Дали няма да си спомня за моите незбъднати мечти...

Веднъж играхме на това двамата с тебе...

Креща на ум мисля на глас
Плача с усмивка искам без чувство
Сълзи и страст
Страст и гняв
Гняв и болка
Болка и самота
Самота и ти
Ти и аз
Приказка без думи игра без действие
Жажда без мъст желание без болка
Студ и гора
Гора и вечност
Вечност и крила
Крила и свобода
Свобода и клон
Клон и болка
Асоциация без изхуд без значение
Без име без истина без сълза...

Че така е най-добре...?

И защо не ми обясниш
И защо не ми кажеш
Не искаш да ме нараниш
А точно това правиш
Щом така си преценил
Щом мисли, че така е най-добре
Бъди спокоен
Остави истината да е мой проблем
Няма да ме видиш ти да плача
Ще те оставя да си мислиш че всичко ми е наред
Но вече няма да мога всичко да ти кажа
И да ти се доверявам аз без да се колебая
Може би няма да го осъзнаеш, но
Ти така избра да ни е трудно сега
Знаеш аз усмивката си мога да престоря
Но в погледа ми ще има много болка
Мога да се направя че съм весело момиче
Но дълго време самичка ще си плача аз за тебе
Най-ще ме боли, че не ми обясни
Най-ще ме боли, че хубаво можеше да е, нали
Но ти така си реши
Прецени, така ще е най-добре, нали
Един въпрос аз ще ти задам обаче
За кой мислиш, че така ще е най-добре...?

Нещо като в приказка, но още по-нереално...

Тихо... Сутрин, влага, изгубена съм, отварям очи, нужда, еднаквост, самота, отново сълзи напират, страх, и после шум, бързо, ярост, гняв, млък, пустощ, чувства, искам теб, страст, власт, мъст, и отново самота, къде си? Въпроси, отговори, студ, свобода, и пак отначало. Вечер, сълзи, искрен бъде, криеш се, още върпоси, още сълзи, вали, още тишина, думи, вечност, гори от безмислие, пак самота... продължава дълго, искам теб... и пак отначало...


--------------

Живее тя в една приказка май. През прозореца гледа и капките брои, говорят ли и те или я объркват? Принц ли чака или просто мечтае за реалноста? По стените играе се пиеса, пламъчето от свеща прави прикъзни неща... Гледа тя отражения и представя си се в постановката. Дълга, тежка копринена рокля, кристални обувки и цветя в косите, свири ноща нейната песен, а тя танцува с ръце и вдишва тази измислица... Може би чака теб... Дали ако ти беше сянка на нейния таван тя щеше да докосне твоята ръка, дали ако беше фантазия тя щеше да стопли устните ти с нейните, дали ако наивния и мозък не си играеше с нея тя щеше да каже искам теб? Може да мечтае, може да желае, но тя живее... Сивота и еднаквост е всичко около нея, очите й обаче го виждат в цветове. Теб обаче когато види нищо не е както трябва, може да е по-цветно, а може и да е по-черно, може да я спъне, може и да литне... Реалноста и приказките по едно си приличат: и двете са ясни и точни, не те объркват, или е така или не е, а ти, ти какво... ти само я объркваш, това не е нейния свят, това не е тя...

И не мога да спра да мисля за теб...

Дали въздухът ще трепне с мене
Когато зърна една мечта отлетяла неусетно
Дали ще подскочи снежната покривка
Както скача моето пропукано сърце
А дали и ти така ще ме погледнеш
С очи жадуващи за както беше ни преди
И дали ще пожелаеш някой зимен ден
Пак в прегръдката ти да ме поемеш
И дали ще пожелаеш някой зимен ден
Пак истинско да ме поискаш...
Истиснко така както аз истинско те искам...