Нещо като в приказка, но още по-нереално...

Тихо... Сутрин, влага, изгубена съм, отварям очи, нужда, еднаквост, самота, отново сълзи напират, страх, и после шум, бързо, ярост, гняв, млък, пустощ, чувства, искам теб, страст, власт, мъст, и отново самота, къде си? Въпроси, отговори, студ, свобода, и пак отначало. Вечер, сълзи, искрен бъде, криеш се, още върпоси, още сълзи, вали, още тишина, думи, вечност, гори от безмислие, пак самота... продължава дълго, искам теб... и пак отначало...


--------------

Живее тя в една приказка май. През прозореца гледа и капките брои, говорят ли и те или я объркват? Принц ли чака или просто мечтае за реалноста? По стените играе се пиеса, пламъчето от свеща прави прикъзни неща... Гледа тя отражения и представя си се в постановката. Дълга, тежка копринена рокля, кристални обувки и цветя в косите, свири ноща нейната песен, а тя танцува с ръце и вдишва тази измислица... Може би чака теб... Дали ако ти беше сянка на нейния таван тя щеше да докосне твоята ръка, дали ако беше фантазия тя щеше да стопли устните ти с нейните, дали ако наивния и мозък не си играеше с нея тя щеше да каже искам теб? Може да мечтае, може да желае, но тя живее... Сивота и еднаквост е всичко около нея, очите й обаче го виждат в цветове. Теб обаче когато види нищо не е както трябва, може да е по-цветно, а може и да е по-черно, може да я спъне, може и да литне... Реалноста и приказките по едно си приличат: и двете са ясни и точни, не те объркват, или е така или не е, а ти, ти какво... ти само я объркваш, това не е нейния свят, това не е тя...