Вълшебница

"Вълшебница", така ми викаше Зерлиев..
Замислих се на какво всъщност ме научи този човек. Да рисувам по-добре не ми показа кой знае колко (тук там някоя друга техника), по-скоро ме научи да виждам по-хубавото. И сега като погледна през прозореца се чудя, защо преглеждам всички детайли на листенцата по два пъти и защо заскрежените покриви са ми толкова интересни (може би крият грозното). Защо постоянно съпоставям израженията на лицата на хората в различните ситуации в които попадат (и аз ставам свидетел)? Чудя се и кое му е толков красивото на фасът и смачканото листче хартия?
Научих се само да ги забелязвам и да им се любувам, но да не ги разбирам.. Грешка ли е?
Така казваше и Зерлиев: "не ги мисли, просто ги рисувай". И аз рисувах. Бях малка, но все така наивна и любопитна. Нищо де, пак е вълшебно. Онова малко камъче, как е застанало и сянакта която хвърля, истинско вълшебство!
Както и мечтата, приказка, малко фантазия и същевременно реална. Дали ще мога да я нарисувам, другите вълшебства мога, само тя ме мъчи..? Мечтата, истинската вълшебница..