Вдъхновена от предстоящото отпразнуване на новата година..
За пореден път усещам как желанието да избия мъката с алкохол ще натделее и този път той няма да е там, за да стисне ръката ми.. а в полунощ надали отново ще получа мечтаната си новогодишна целувка, той няма да е там..
Писна ми от обещания, до гуша ми дойде от надежда, спомени, ласки, а след това студен поглед и мразовито пренебрежение..
Вдъхновена от предстоящото самотно отпразнуване на новата година..
Есенна раздяла
Струната се къса
Но ръката ми рисува
Блусът ни в разкош
С ноти и със туш
Восъкът самотно се топи
Остави фитила да догори
Палитра от есенни капки
Сухи листа и топли шапки
Липсваш ми до болка
Жадувам те толкова
Забрави ти нощите черни
Забрави и обещанията верни
Брулени искри кражат
В подмолен плен ме държат
Бие лудо есенното чувство
Златногорското изкуство
***
Дори сега той ми липсва, защо продължавам да държа на него толкова много, а знам, че той не държи на мен по същия начин..?
неделя, 30 декември 2007 г.
четвъртък, 20 декември 2007 г.
Време е да млъкнеш!
Harsh delicacy
Something small something bright
I won’t let go, hold it tight
Shining senseless in my two hands
Shining and brightening all minds
It’s like a single spark
A burning little snow flake
Parched with thirst
Somehow it really hurts
Its name is a reason
It holds my feelings like a prison
Lonely memories we call it
Memories of yesterday, we show it
It flitters like the wings of a fairy
Its guilt is sweet as sugar cherry
Down on my knees at its fury
Its tender sound age and lure me
Broken little wind mill
Stolen heart and unknown trill
The wires sprung the sound of truth
Don’t you know you were too rude?
[Млък-Млък]
Something small something bright
I won’t let go, hold it tight
Shining senseless in my two hands
Shining and brightening all minds
It’s like a single spark
A burning little snow flake
Parched with thirst
Somehow it really hurts
Its name is a reason
It holds my feelings like a prison
Lonely memories we call it
Memories of yesterday, we show it
It flitters like the wings of a fairy
Its guilt is sweet as sugar cherry
Down on my knees at its fury
Its tender sound age and lure me
Broken little wind mill
Stolen heart and unknown trill
The wires sprung the sound of truth
Don’t you know you were too rude?
[Млък-Млък]
петък, 14 декември 2007 г.
Не си представях, че си толкова дребнав!
Попринцип не обичам така да се обръщам към някой, би трябвало в очите да си го кажа и така и искам, но когато съм принудена да се изразявам чрез този метод, нямам избор..
Дребнав си да! Аз смисъл не видях в действията ти и думите ти. Мислех си, че мога да ти се доверя, и за мое нещастие взех, че и го направих (поредната непростима грешка). Ама на ти само в подигравки ми говореше. Трябваше ли да го търпя, да не би да ти бях играчка? Не съжелявам, че те познавах, научи ме на някои полезни неща. Съжелявам, че не се осъзнах по-рано, че допуснах да ме омагьосаш, засмучеш и изплюеш със своята мъжка злоба. Но как и аз наивната глупачка ти говрех в захлас и си мислих куп небивалици и ти вярвах даже. Глупачка, да! Но дребнав си ти да ме съдиш така безцелно, да погубваш едно бъдещо, възможно приятелство или поне познанство, но ти смешно някак си постъпи, не детинско по-скоро, глупаво беше. На "сърдитко" се направи, но вярвай без причина беше, аз продължавам да те уважавам, поне това което беше, онзи който ме плени с лъчезарна усмивка и неповторим чар, мили думи и нежни ласки..
Странно ми е сега, не мога да ти кажа, да споделя как ми е минал деня, липсва ми малко, но избора е твой, аз няма да оспорвам или на глас да негодувам, примирих се вече.. Моята молитва остава, времето да промени и избистри и засенчи миналото, ти някак си да забравиш и аз някак си да забравя и някак си пак да си стиснем ръце и топло да се усмихнем и пак да споделим тревогите си.. Но пак всичко опира до времето.. Баналното клише което така ненавиждам, но уви все уместно, точно и на място..
Дребнав си да! Аз смисъл не видях в действията ти и думите ти. Мислех си, че мога да ти се доверя, и за мое нещастие взех, че и го направих (поредната непростима грешка). Ама на ти само в подигравки ми говореше. Трябваше ли да го търпя, да не би да ти бях играчка? Не съжелявам, че те познавах, научи ме на някои полезни неща. Съжелявам, че не се осъзнах по-рано, че допуснах да ме омагьосаш, засмучеш и изплюеш със своята мъжка злоба. Но как и аз наивната глупачка ти говрех в захлас и си мислих куп небивалици и ти вярвах даже. Глупачка, да! Но дребнав си ти да ме съдиш така безцелно, да погубваш едно бъдещо, възможно приятелство или поне познанство, но ти смешно някак си постъпи, не детинско по-скоро, глупаво беше. На "сърдитко" се направи, но вярвай без причина беше, аз продължавам да те уважавам, поне това което беше, онзи който ме плени с лъчезарна усмивка и неповторим чар, мили думи и нежни ласки..
Странно ми е сега, не мога да ти кажа, да споделя как ми е минал деня, липсва ми малко, но избора е твой, аз няма да оспорвам или на глас да негодувам, примирих се вече.. Моята молитва остава, времето да промени и избистри и засенчи миналото, ти някак си да забравиш и аз някак си да забравя и някак си пак да си стиснем ръце и топло да се усмихнем и пак да споделим тревогите си.. Но пак всичко опира до времето.. Баналното клише което така ненавиждам, но уви все уместно, точно и на място..
неделя, 9 декември 2007 г.
Незадоволително, престорено, изкуствено и празно..
Не зная как да започна, пак в безмълвие останах..
Напоследък често ми се случва, сякаш невъзможно е да се изразя, сякаш думите не са достатъчни, не са точни, неподходящи..
Пиша и трия, пиша и пак трия, незадоволително е. Чувствата си по-трудно е от всякога да изразя, може думите да са неподходящи сега, но аз продължавам своя безмислен опит..
...
Тайна
Изкуствен пухен блян
Бемислена мечта
Обезумяла свонравна мисъл
Блян в нощта
Тайнство дебнещо през сълзи
Искерн жест и доброта
Безчувствен поглед и беда
Блян в нощта
Тайна крия аз една
Тайна, блян и тъга
Крия я през сълзи, крия я през страх
Крия я от теб, крия я в нощта..
...
Безпомощна съм, и вие изобщо не помагате, мои слова..
Напоследък често ми се случва, сякаш невъзможно е да се изразя, сякаш думите не са достатъчни, не са точни, неподходящи..
Пиша и трия, пиша и пак трия, незадоволително е. Чувствата си по-трудно е от всякога да изразя, може думите да са неподходящи сега, но аз продължавам своя безмислен опит..
...
Тайна
Изкуствен пухен блян
Бемислена мечта
Обезумяла свонравна мисъл
Блян в нощта
Тайнство дебнещо през сълзи
Искерн жест и доброта
Безчувствен поглед и беда
Блян в нощта
Тайна крия аз една
Тайна, блян и тъга
Крия я през сълзи, крия я през страх
Крия я от теб, крия я в нощта..
...
Безпомощна съм, и вие изобщо не помагате, мои слова..
сряда, 5 декември 2007 г.
Le chemin.. méne à vous!
Не, че всичко не се доблира и препокрива, не че това не е изпято и пренаписано вече, но за пореден път в собственото си съществуване аз заявявам, аз съм си виновна. И да преориентирам, и да обновявам възгледи, мирогледи, вярвания и тези, извуд все един и същ.
Моделирам личността си по елитарен показател, с безпочвени копнежи, желания и въжделения. Гледам да разкривам и предавам истини и прозрения, но за пореден път те търпят безмилостни крушения.
Трая вече дълго паденията си, не се оплаквам, да виновна съм си, грешките са мои и само мои. Да речета: казала съм, нечестно било, не! Напротив, „шанс”, но сякаш превръща се всичко в експресионизъм. Реалистичното изображение в което се стремя да съществувам и да бъда „Аз” сякаш неволно естетизира грозното, а поетиката на ежедневието акцентира върху сивото, онова безинтересното, еднаквото, повтарящото се.
И даже и да се старая, каквито и колкото опити да правя да осъвършенствам спокойния си, но пълен с новооткрития и приключения, живот, пак се зараждат въпроси и пак от онова изпитаното. И защо продължавам с недоумления щом вече съм го преживяла, щом вече знам какъв ще е краят? И от къде изникват всички тези терзания които ме глождат, щом всеки път все едно минавам през машина на времето?
Вината си е само моя, само аз мога да позволя да ме завземе една пристрастна мисъл, да ме обсеби дори..
И за безброен път ще разхвърлям мислите си, ще пренареждам безцелно прозите си, ще бягам в различни светове, ще се крия зад забързани светлини и проекти, ще уча, ще посещавам места и ще пиша без да чувствам умора..
Ще разпилея чувствата си и ще ги замаскирам, за да прикрия лицето обагрено в съмнения и възражения..
Избавление ли търся, или обикновенни отговори (нищо не е обикновенно)?
...
И след всичко пак стигам до теб..
Побеснявам и гнева се надига. Защо всеки път, всеки въпрос и евентуален отговор води към теб?
И пак сама си стигам до незадовилителни извуди (пренебрегвайки онези водещи към теб), естествено само до следващия път в който пак ще избухна, ще наругая същността си, света и неговото устройство..
„И леко в недомлъвки се познаваме с теб..”. И истинско ли е така, и оправдани ли са въпросите ми? Аз бих казала, да, оправднаи са, оправдана съм и аз, но така би казал всеки и защо не. „Виновни” никога няма. И ти си оправдан, оправдан за себе си, за мен не и аз за теб не съм.
Влизам отново в моята машина на времето и повтарям епитети и глаголи и прилагателни, съчетвам ги в същите изречения и допитвания, а те самите в поредния препис на вече напечатания разказ за типичното съзнание..
...
И ще следва продължение, нали?
Моделирам личността си по елитарен показател, с безпочвени копнежи, желания и въжделения. Гледам да разкривам и предавам истини и прозрения, но за пореден път те търпят безмилостни крушения.
Трая вече дълго паденията си, не се оплаквам, да виновна съм си, грешките са мои и само мои. Да речета: казала съм, нечестно било, не! Напротив, „шанс”, но сякаш превръща се всичко в експресионизъм. Реалистичното изображение в което се стремя да съществувам и да бъда „Аз” сякаш неволно естетизира грозното, а поетиката на ежедневието акцентира върху сивото, онова безинтересното, еднаквото, повтарящото се.
И даже и да се старая, каквито и колкото опити да правя да осъвършенствам спокойния си, но пълен с новооткрития и приключения, живот, пак се зараждат въпроси и пак от онова изпитаното. И защо продължавам с недоумления щом вече съм го преживяла, щом вече знам какъв ще е краят? И от къде изникват всички тези терзания които ме глождат, щом всеки път все едно минавам през машина на времето?
Вината си е само моя, само аз мога да позволя да ме завземе една пристрастна мисъл, да ме обсеби дори..
И за безброен път ще разхвърлям мислите си, ще пренареждам безцелно прозите си, ще бягам в различни светове, ще се крия зад забързани светлини и проекти, ще уча, ще посещавам места и ще пиша без да чувствам умора..
Ще разпилея чувствата си и ще ги замаскирам, за да прикрия лицето обагрено в съмнения и възражения..
Избавление ли търся, или обикновенни отговори (нищо не е обикновенно)?
...
И след всичко пак стигам до теб..
Побеснявам и гнева се надига. Защо всеки път, всеки въпрос и евентуален отговор води към теб?
И пак сама си стигам до незадовилителни извуди (пренебрегвайки онези водещи към теб), естествено само до следващия път в който пак ще избухна, ще наругая същността си, света и неговото устройство..
„И леко в недомлъвки се познаваме с теб..”. И истинско ли е така, и оправдани ли са въпросите ми? Аз бих казала, да, оправднаи са, оправдана съм и аз, но така би казал всеки и защо не. „Виновни” никога няма. И ти си оправдан, оправдан за себе си, за мен не и аз за теб не съм.
Влизам отново в моята машина на времето и повтарям епитети и глаголи и прилагателни, съчетвам ги в същите изречения и допитвания, а те самите в поредния препис на вече напечатания разказ за типичното съзнание..
...
И ще следва продължение, нали?
"Parisienne walkways.."
Дълго я търсих тази снимка. Търсих я защото в нея се е вселил не само коледния дух, но и някаква самота, жажда за ласки и близост, но също и семейна идилия. Заснежени улици, забързани хора, търсещи себе си и съвършенството на празника в материалното. Безброй малки виктуриански магазинчета, предлагащи антични сувенири, стилни кожени облекла, бляскави аксесоари и безброй други вещи които ще служат за „перфектният подарък”. Сякаш френски ритми се носят във въздуха, цигулки, акордьони, ухание на свещи, топъл хляб.. Париж през 50те, истинска мечта за един ценител на културните ценности, а Париж през 50те в навечерието на Бъдни вечер, хармония, приказка, символична идилия.
Дразня се, да наистина се дразня, защото знам, че трябваше да съм част от онова време. Да бъда красива парижанка с дълго черно кадифено палто, да обхождам Шанзелизе и да харча пари за най-причудливи и ненужни джунджурийки, които всъщност за мен ще са всичко, защото ще са символ на света в който ще живея и ще обичам. Поредната приказна фантазия, поредното неосъществимо съвършенство, поредната епоха в която искам да съм съществувала..
Дразня се, да наистина се дразня, защото знам, че трябваше да съм част от онова време. Да бъда красива парижанка с дълго черно кадифено палто, да обхождам Шанзелизе и да харча пари за най-причудливи и ненужни джунджурийки, които всъщност за мен ще са всичко, защото ще са символ на света в който ще живея и ще обичам. Поредната приказна фантазия, поредното неосъществимо съвършенство, поредната епоха в която искам да съм съществувала..
вторник, 4 декември 2007 г.
"Една голяма малка лудост.."
Черни кадифени ръкавици
Реквизит прашен в ъгъла
Цилиндрична опърпана шапка
И сребрист джобен часовник
Измамна истина, висяща безмълвно
Писък в безизхудна гора
Нарисивани лица, тичащи в пустощта
Намазани с грим, изкривени физиономии
Бледа опечалена кукла в бяло и черно
Играе бурен танц на скръбта
Зъл клоун с димяща лула в оста
Преследва, погубва и властва
Зелени горски фей багрят с магии неверни
Зимни духове и позлатени плашила
Ветрени устни шептят в пещери
Любовни триъгълници и порочни паяжини.
Реквизит прашен в ъгъла
Цилиндрична опърпана шапка
И сребрист джобен часовник
Измамна истина, висяща безмълвно
Писък в безизхудна гора
Нарисивани лица, тичащи в пустощта
Намазани с грим, изкривени физиономии
Бледа опечалена кукла в бяло и черно
Играе бурен танц на скръбта
Зъл клоун с димяща лула в оста
Преследва, погубва и властва
Зелени горски фей багрят с магии неверни
Зимни духове и позлатени плашила
Ветрени устни шептят в пещери
Любовни триъгълници и порочни паяжини.
понеделник, 3 декември 2007 г.
Misunderstood
И някак смешен си ми вече само.
Обещах си, да, ще съм мила и любезна, услужлива дори и повярвайте старая се безкрайно. Понякога трудно е с твойте "подигравки", но нали съм "наивно малко момиче". И сега бързам, слушам и живея. Сякаш ти ме научи, сякаш каза "живей повече, за да мислиш по-малко". Криво ме разбираше, но май и аз тебе. Леко в недомлъвки се опитахме да се опознаем и грешка ли беше или това ни спаси? Няма да разберем (аз не искам).
Ти сигурно вече си мислиш, че от онзи "експеримент" не е останала и следа, че вече няма въпроси. Щом е тъй значи съм успяла, заблудих те, сега ще спиш по-спокойно.
Някой ден обаче ще ти се разкрия, когато вече наистина въпросите са избледнели като стара снимка. Разлика пак няма да има, живота ми ще е продължил, а аз ще съм живяла повече и ще съм мислила по-малко.
Имаше едно стихче, отдавна го написах, не за теб, но ясно е, че ситуации колкото щеш и все подобни, еднакви понякога, смешни, но нужни:
"Аз не съжелявам
Защото все още те уважавам
Аз няма да те забравя
Защото като приятел така не правя
Но аз не съм безчувствена
И не мога да съм изкуствена
Щом това е проблема
Тогава дилемата е решена..."
...
Дъждът отмива улиците както времето отмива раните.. Банално, едно клише, ама не е ли така. И колко време мина и аз все още преструвам усмивката си, но живея. Слушам, гледам, разбирам и искам.
А ти все по-смешен ми ставаш, но помни любезна ще бъда.
Обещах си, да, ще съм мила и любезна, услужлива дори и повярвайте старая се безкрайно. Понякога трудно е с твойте "подигравки", но нали съм "наивно малко момиче". И сега бързам, слушам и живея. Сякаш ти ме научи, сякаш каза "живей повече, за да мислиш по-малко". Криво ме разбираше, но май и аз тебе. Леко в недомлъвки се опитахме да се опознаем и грешка ли беше или това ни спаси? Няма да разберем (аз не искам).
Ти сигурно вече си мислиш, че от онзи "експеримент" не е останала и следа, че вече няма въпроси. Щом е тъй значи съм успяла, заблудих те, сега ще спиш по-спокойно.
Някой ден обаче ще ти се разкрия, когато вече наистина въпросите са избледнели като стара снимка. Разлика пак няма да има, живота ми ще е продължил, а аз ще съм живяла повече и ще съм мислила по-малко.
Имаше едно стихче, отдавна го написах, не за теб, но ясно е, че ситуации колкото щеш и все подобни, еднакви понякога, смешни, но нужни:
"Аз не съжелявам
Защото все още те уважавам
Аз няма да те забравя
Защото като приятел така не правя
Но аз не съм безчувствена
И не мога да съм изкуствена
Щом това е проблема
Тогава дилемата е решена..."
...
Дъждът отмива улиците както времето отмива раните.. Банално, едно клише, ама не е ли така. И колко време мина и аз все още преструвам усмивката си, но живея. Слушам, гледам, разбирам и искам.
А ти все по-смешен ми ставаш, но помни любезна ще бъда.
Димящото дуло..
Нежно и внимателно почисти револвера си, натика ловко патроните в цефта и за част от секундата се прицели и натисна спусака. Свистящият куршум централно улучи тенекията и професионално не я събори, а само запечата дупки в стените. Женските устни духнаха димящото дуло и с лека самодоволна и горда усмивка отидоха да пресметнат постиженията си. Шпорите тракаха по прашната постинна земя, екваха в полите на близките хълмове и се губеха зад тях. Елегантна кожена ръкавица пое тенекията и две пленително копнеещи очи задоволно погълнаха дупките от куршума.
Женската фигура се отдалечи. Завоевателно се оптправи към една черно-лъскава кобила стояща от страни, спокойно и кротко, чакаща своята господарка да я обязди към следващата им цел.
Слоун яхна верната си другарка и в галоп се отправи към града. Там я чакаше Смайт, нервен и очевидно разгневен. Потропваше по дървения под и неистово гледаше сребърния си ръчен часовник. След поредната проверка на тиктакащата машина погледа му се отправи към залеза. По баира се задаваше черно петно. То галопираше. Смайт сви вежди и влезе в стаята. Седна спокойно на малката прогнила масичка в средата на помещението и отпи от чашата с парещ чай която го чакаше. След минути къдрокосо момиче влезе през отворената врата хвърляйки кожената си щапка в ъгъла. Тя втренчено погледна мъжът, а самодовлната и усмивка не слизаше от нежно очертаното й лице. Грубите ръце на гостът й оставиха чашата и той се изправи тромаво, но завоелирано.
"Чакахте Слоун." промърмори той с раздразнение.
"Знам."отвърна момичето някак доволно.
"Защо не дойде снощи, имахме уговорка"продължи той в същия тон.
"Бях заета."отвърна тя безгрижно и се отправи към дивана до стената. След като се разположи тежко на меката кадифена ковертюра тя отново го погледна и каза: "Знаеш, заета съм."
"С какво толкова бе заета, че не можа да ми отделиш поне час, знаеш колко копнея за тези наши срещи."тонът му бе станал галантен, но все още нервен.
"Знам." Слоун извърна отегчен поглед.
"Искам тази вечер да дойдеш, обещай!" Смайте се приближи към нея и хвана ръката й.
"Ще видя." Слоун отсече и изтръгна китката си с привидно отвръщение.
Мъжът напусна помещението с бърза куцукаща крачка. На излизане се обърна към любимата си и я погледна разочароващо. Когато той излезе Скоун скочи пъргаво от червената кошетка и още по-светкавично се разсъблече. Влезе в съседното помещение където се намираше банята и пусна студеният душ. След като се разхлади тя се оттегли в спалнята си. Мокрото и тяло тежко и уморено се стовари върху копринениете завивки и не помръдна. Сините и кристални очи се залепиха за тавана, а мисълта и препускаше като в галоп. Нямаше да отиде там, той само я използваше, не беше негови играчка, не беше ничия играчка. И отново си спомни. Спомни си за Винс, спомни си неговите нежни ръце по гърба й, спомни си горещите му устни по гърдите си, спомни си лешниковите му очи обгръщащи я в нощта. Спомни си как прекарваше пръсти през рошавите къдрави коси докато с искренна наслада го гледаше как спи всяко утро. Нито Смайт, нито другите можеха да го заменят, това тя разбираше всяка нощ в която се опитваше да убие мъката и болката си в твърд алкохол и неспирен секс. Дори сега бе хванала чешата с уискито и чакаше. Чакаше онова почукване което не след дълго се появи на вратата на спалнята й. И да беше поредния който щеше да я избави и тази нощ. И неговото име не знаеше, не мислеше и да го пита. А той знаеше процедурата.
След половин час, тя бе запалила цигара, седеше само по чаршав на прозореца и чакаше мъжът да напусне домът й. Вгледа се в луната, тя озари измъченото и изстрадало лице на самотницата. А там в луната тя виждаше неговото лице, търсеше го, чакаше го, копнееше го..
Женската фигура се отдалечи. Завоевателно се оптправи към една черно-лъскава кобила стояща от страни, спокойно и кротко, чакаща своята господарка да я обязди към следващата им цел.
Слоун яхна верната си другарка и в галоп се отправи към града. Там я чакаше Смайт, нервен и очевидно разгневен. Потропваше по дървения под и неистово гледаше сребърния си ръчен часовник. След поредната проверка на тиктакащата машина погледа му се отправи към залеза. По баира се задаваше черно петно. То галопираше. Смайт сви вежди и влезе в стаята. Седна спокойно на малката прогнила масичка в средата на помещението и отпи от чашата с парещ чай която го чакаше. След минути къдрокосо момиче влезе през отворената врата хвърляйки кожената си щапка в ъгъла. Тя втренчено погледна мъжът, а самодовлната и усмивка не слизаше от нежно очертаното й лице. Грубите ръце на гостът й оставиха чашата и той се изправи тромаво, но завоелирано.
"Чакахте Слоун." промърмори той с раздразнение.
"Знам."отвърна момичето някак доволно.
"Защо не дойде снощи, имахме уговорка"продължи той в същия тон.
"Бях заета."отвърна тя безгрижно и се отправи към дивана до стената. След като се разположи тежко на меката кадифена ковертюра тя отново го погледна и каза: "Знаеш, заета съм."
"С какво толкова бе заета, че не можа да ми отделиш поне час, знаеш колко копнея за тези наши срещи."тонът му бе станал галантен, но все още нервен.
"Знам." Слоун извърна отегчен поглед.
"Искам тази вечер да дойдеш, обещай!" Смайте се приближи към нея и хвана ръката й.
"Ще видя." Слоун отсече и изтръгна китката си с привидно отвръщение.
Мъжът напусна помещението с бърза куцукаща крачка. На излизане се обърна към любимата си и я погледна разочароващо. Когато той излезе Скоун скочи пъргаво от червената кошетка и още по-светкавично се разсъблече. Влезе в съседното помещение където се намираше банята и пусна студеният душ. След като се разхлади тя се оттегли в спалнята си. Мокрото и тяло тежко и уморено се стовари върху копринениете завивки и не помръдна. Сините и кристални очи се залепиха за тавана, а мисълта и препускаше като в галоп. Нямаше да отиде там, той само я използваше, не беше негови играчка, не беше ничия играчка. И отново си спомни. Спомни си за Винс, спомни си неговите нежни ръце по гърба й, спомни си горещите му устни по гърдите си, спомни си лешниковите му очи обгръщащи я в нощта. Спомни си как прекарваше пръсти през рошавите къдрави коси докато с искренна наслада го гледаше как спи всяко утро. Нито Смайт, нито другите можеха да го заменят, това тя разбираше всяка нощ в която се опитваше да убие мъката и болката си в твърд алкохол и неспирен секс. Дори сега бе хванала чешата с уискито и чакаше. Чакаше онова почукване което не след дълго се появи на вратата на спалнята й. И да беше поредния който щеше да я избави и тази нощ. И неговото име не знаеше, не мислеше и да го пита. А той знаеше процедурата.
След половин час, тя бе запалила цигара, седеше само по чаршав на прозореца и чакаше мъжът да напусне домът й. Вгледа се в луната, тя озари измъченото и изстрадало лице на самотницата. А там в луната тя виждаше неговото лице, търсеше го, чакаше го, копнееше го..
неделя, 2 декември 2007 г.
Малка човешка пиеса.
"В един съвършен и несъществуващ свят чувството за страх още не е измислено. Там земното притегляне и безусловността са равнозначни и взаимозаменяеми. Това позволява да се опражнява един друг тип придвижване-меко, скоростно и флуидно, а чувстването е чисто енергично. Там хората могат да населяват едно и също пространство, в което се срещат и разминават без да се нараняват. Информацията протича с помоща на език, подобен на висококачествен проводник, който я транслира през най-ниските степени на съпротивление. Така дадено послание, изпратено от тчка А, стига до точка Б в своя чист вид. И дори формата и строежът му да претърпят промени, някаква летлива същност остава непокътната.."
Написнаото по-горе звучи прекълено хубаво, за да е истина нали: "несъществуващо".
Измислица която колкото и да се стремим да реализираме, не можем.. Защо? Причина: човешката неспособност да изживява живота си пълноценно!
...
"Невинните-защото в обществото в което живеем няма виновни. В това общество всички сме невинни. Невинността в този свят е като блестяща, нежна и отровена паяжина, която неусетно и безвъзвратно изсмуква от нас всяка възможност да се вгледаме навътре в себе си, да различим прегрешенията си, да осъзнаем греховете си."
Искаме ли да говорим "вниновната истина"? Искаме, но не можем, искаме да се приближим до нея, не не може.. "Раните могат да се лекуват само когато дълбоко и безстрашно се вглрдаме в тях."
...
И ще се вслуша ли човекът в зова на нелепото? Напипваме застрашителна пукнатина в основите на света, усещаме че сме захвърлени като пеленачета на циментов под и че няма кой да ни гушне, приласкае и успокои. Губим самообладание, падаме жертви на страха, подмолните ни души нямат мира. Именно страха и стремежа да скрием ни превръща в управляващите на този безкрупулен свят който сме изградили от лъжи, страхове и безсмислие..
Ще се спасим ли, ще поправим ли тази непоправима грешка?
Не, не можем, безсилни сме към своето отчаяние и уплах.. Може би дори вече е прекълено късно.. Обречени ли сме? Не би ли могла мечтата, копнежът и стремежът да ни помогне, да ни спаси? Можем ли до такава степен да се абстрахираме от реалноста и да се опитаме да сътворим онзи свят в който бихме желали да живеем, с искреност, честност, желание и любов.. да ходим по улиците без да има тревога в очите и мислите ни, без да ни боли от хората наоколо, без да се нараняваме и мамиме всесилно, можем ли..? С усмивка..
Написнаото по-горе звучи прекълено хубаво, за да е истина нали: "несъществуващо".
Измислица която колкото и да се стремим да реализираме, не можем.. Защо? Причина: човешката неспособност да изживява живота си пълноценно!
...
"Невинните-защото в обществото в което живеем няма виновни. В това общество всички сме невинни. Невинността в този свят е като блестяща, нежна и отровена паяжина, която неусетно и безвъзвратно изсмуква от нас всяка възможност да се вгледаме навътре в себе си, да различим прегрешенията си, да осъзнаем греховете си."
Искаме ли да говорим "вниновната истина"? Искаме, но не можем, искаме да се приближим до нея, не не може.. "Раните могат да се лекуват само когато дълбоко и безстрашно се вглрдаме в тях."
...
И ще се вслуша ли човекът в зова на нелепото? Напипваме застрашителна пукнатина в основите на света, усещаме че сме захвърлени като пеленачета на циментов под и че няма кой да ни гушне, приласкае и успокои. Губим самообладание, падаме жертви на страха, подмолните ни души нямат мира. Именно страха и стремежа да скрием ни превръща в управляващите на този безкрупулен свят който сме изградили от лъжи, страхове и безсмислие..
Ще се спасим ли, ще поправим ли тази непоправима грешка?
Не, не можем, безсилни сме към своето отчаяние и уплах.. Може би дори вече е прекълено късно.. Обречени ли сме? Не би ли могла мечтата, копнежът и стремежът да ни помогне, да ни спаси? Можем ли до такава степен да се абстрахираме от реалноста и да се опитаме да сътворим онзи свят в който бихме желали да живеем, с искреност, честност, желание и любов.. да ходим по улиците без да има тревога в очите и мислите ни, без да ни боли от хората наоколо, без да се нараняваме и мамиме всесилно, можем ли..? С усмивка..
Остава в сърцето..
Топла чаша чай в ръка и дебела книга с твърди корици (със заглавие Джейн Еър), спокойствието и уединиението ми е пълно. От големите колонки до краката ми звучи нежно Purple, Whitesnake и Bad Company.. Споменът ме разсейва, но няма да го гоня все пак кани в мен онази усмивка, вечната, лятната. Мисълта ми се рее и след всяка изпята и изсвирена песен картините стават все повече и все по-приказни.
Дали зимата ми отне приказката, или просто съм в антракт?
Залезът беше чудесен, цветовете истински и неповторими, вълшебни. Планината се обагри в оранж, а синкавото и сивкавото след минути го погълнаха като в облак от слънчев прах. Очертанията на Витоша са като изрисувани от небесна четка а къщите наоколо, затъмнение и само прозорчетата като коледни лапички блестят в настъпващата нощ..
Ванилия.. ммм спокойствието се превръща в унес, а нежните лирики на Falco ме изпращат в още споменни събития..
***
P.S.Вдъхновението ми дойде от песните Long Live Rock'n'Roll на Rainbow и Breakfast at Tiffanys на Depp Blue Something които са специален поздрав за Миро, Алекс, Ники, Иво, Венко, Мони, Стеф и Радо, мойте любими рокерчета!
Дали зимата ми отне приказката, или просто съм в антракт?
Залезът беше чудесен, цветовете истински и неповторими, вълшебни. Планината се обагри в оранж, а синкавото и сивкавото след минути го погълнаха като в облак от слънчев прах. Очертанията на Витоша са като изрисувани от небесна четка а къщите наоколо, затъмнение и само прозорчетата като коледни лапички блестят в настъпващата нощ..
Ванилия.. ммм спокойствието се превръща в унес, а нежните лирики на Falco ме изпращат в още споменни събития..
***
P.S.Вдъхновението ми дойде от песните Long Live Rock'n'Roll на Rainbow и Breakfast at Tiffanys на Depp Blue Something които са специален поздрав за Миро, Алекс, Ники, Иво, Венко, Мони, Стеф и Радо, мойте любими рокерчета!
Абонамент за:
Публикации (Atom)