Малка човешка пиеса.

"В един съвършен и несъществуващ свят чувството за страх още не е измислено. Там земното притегляне и безусловността са равнозначни и взаимозаменяеми. Това позволява да се опражнява един друг тип придвижване-меко, скоростно и флуидно, а чувстването е чисто енергично. Там хората могат да населяват едно и също пространство, в което се срещат и разминават без да се нараняват. Информацията протича с помоща на език, подобен на висококачествен проводник, който я транслира през най-ниските степени на съпротивление. Така дадено послание, изпратено от тчка А, стига до точка Б в своя чист вид. И дори формата и строежът му да претърпят промени, някаква летлива същност остава непокътната.."
Написнаото по-горе звучи прекълено хубаво, за да е истина нали: "несъществуващо".
Измислица която колкото и да се стремим да реализираме, не можем.. Защо? Причина: човешката неспособност да изживява живота си пълноценно!

...

"Невинните-защото в обществото в което живеем няма виновни. В това общество всички сме невинни. Невинността в този свят е като блестяща, нежна и отровена паяжина, която неусетно и безвъзвратно изсмуква от нас всяка възможност да се вгледаме навътре в себе си, да различим прегрешенията си, да осъзнаем греховете си."
Искаме ли да говорим "вниновната истина"? Искаме, но не можем, искаме да се приближим до нея, не не може.. "Раните могат да се лекуват само когато дълбоко и безстрашно се вглрдаме в тях."

...

И ще се вслуша ли човекът в зова на нелепото? Напипваме застрашителна пукнатина в основите на света, усещаме че сме захвърлени като пеленачета на циментов под и че няма кой да ни гушне, приласкае и успокои. Губим самообладание, падаме жертви на страха, подмолните ни души нямат мира. Именно страха и стремежа да скрием ни превръща в управляващите на този безкрупулен свят който сме изградили от лъжи, страхове и безсмислие..
Ще се спасим ли, ще поправим ли тази непоправима грешка?
Не, не можем, безсилни сме към своето отчаяние и уплах.. Може би дори вече е прекълено късно.. Обречени ли сме? Не би ли могла мечтата, копнежът и стремежът да ни помогне, да ни спаси? Можем ли до такава степен да се абстрахираме от реалноста и да се опитаме да сътворим онзи свят в който бихме желали да живеем, с искреност, честност, желание и любов.. да ходим по улиците без да има тревога в очите и мислите ни, без да ни боли от хората наоколо, без да се нараняваме и мамиме всесилно, можем ли..? С усмивка..