Le chemin.. méne à vous!

Не, че всичко не се доблира и препокрива, не че това не е изпято и пренаписано вече, но за пореден път в собственото си съществуване аз заявявам, аз съм си виновна. И да преориентирам, и да обновявам възгледи, мирогледи, вярвания и тези, извуд все един и същ.
Моделирам личността си по елитарен показател, с безпочвени копнежи, желания и въжделения. Гледам да разкривам и предавам истини и прозрения, но за пореден път те търпят безмилостни крушения.
Трая вече дълго паденията си, не се оплаквам, да виновна съм си, грешките са мои и само мои. Да речета: казала съм, нечестно било, не! Напротив, „шанс”, но сякаш превръща се всичко в експресионизъм. Реалистичното изображение в което се стремя да съществувам и да бъда „Аз” сякаш неволно естетизира грозното, а поетиката на ежедневието акцентира върху сивото, онова безинтересното, еднаквото, повтарящото се.
И даже и да се старая, каквито и колкото опити да правя да осъвършенствам спокойния си, но пълен с новооткрития и приключения, живот, пак се зараждат въпроси и пак от онова изпитаното. И защо продължавам с недоумления щом вече съм го преживяла, щом вече знам какъв ще е краят? И от къде изникват всички тези терзания които ме глождат, щом всеки път все едно минавам през машина на времето?
Вината си е само моя, само аз мога да позволя да ме завземе една пристрастна мисъл, да ме обсеби дори..
И за безброен път ще разхвърлям мислите си, ще пренареждам безцелно прозите си, ще бягам в различни светове, ще се крия зад забързани светлини и проекти, ще уча, ще посещавам места и ще пиша без да чувствам умора..
Ще разпилея чувствата си и ще ги замаскирам, за да прикрия лицето обагрено в съмнения и възражения..
Избавление ли търся, или обикновенни отговори (нищо не е обикновенно)?
...
И след всичко пак стигам до теб..
Побеснявам и гнева се надига. Защо всеки път, всеки въпрос и евентуален отговор води към теб?
И пак сама си стигам до незадовилителни извуди (пренебрегвайки онези водещи към теб), естествено само до следващия път в който пак ще избухна, ще наругая същността си, света и неговото устройство..
„И леко в недомлъвки се познаваме с теб..”. И истинско ли е така, и оправдани ли са въпросите ми? Аз бих казала, да, оправднаи са, оправдана съм и аз, но така би казал всеки и защо не. „Виновни” никога няма. И ти си оправдан, оправдан за себе си, за мен не и аз за теб не съм.
Влизам отново в моята машина на времето и повтарям епитети и глаголи и прилагателни, съчетвам ги в същите изречения и допитвания, а те самите в поредния препис на вече напечатания разказ за типичното съзнание..
...
И ще следва продължение, нали?