Обещах си, да, ще съм мила и любезна, услужлива дори и повярвайте старая се безкрайно. Понякога трудно е с твойте "подигравки", но нали съм "наивно малко момиче". И сега бързам, слушам и живея. Сякаш ти ме научи, сякаш каза "живей повече, за да мислиш по-малко". Криво ме разбираше, но май и аз тебе. Леко в недомлъвки се опитахме да се опознаем и грешка ли беше или това ни спаси? Няма да разберем (аз не искам).
Ти сигурно вече си мислиш, че от онзи "експеримент" не е останала и следа, че вече няма въпроси. Щом е тъй значи съм успяла, заблудих те, сега ще спиш по-спокойно.
Някой ден обаче ще ти се разкрия, когато вече наистина въпросите са избледнели като стара снимка. Разлика пак няма да има, живота ми ще е продължил, а аз ще съм живяла повече и ще съм мислила по-малко.
Имаше едно стихче, отдавна го написах, не за теб, но ясно е, че ситуации колкото щеш и все подобни, еднакви понякога, смешни, но нужни:
"Аз не съжелявам
Защото все още те уважавам
Аз няма да те забравя
Защото като приятел така не правя
Но аз не съм безчувствена
И не мога да съм изкуствена
Щом това е проблема
Тогава дилемата е решена..."
...
Дъждът отмива улиците както времето отмива раните.. Банално, едно клише, ама не е ли така. И колко време мина и аз все още преструвам усмивката си, но живея. Слушам, гледам, разбирам и искам.
А ти все по-смешен ми ставаш, но помни любезна ще бъда.
