Безполезни!

Да така им викам аз. Понякога дори се питам "защо ги има?", не съм изпитвала жажда за притежанието/съществуването им, съмнявам се и, че ще изпитам. Няма много смисъл в тях, краят винаги е един и същ, изучен, обигран, дотегнал премного. Даже на няколко пъти съм си съставяла сценарии за пиесата която ми играят, пиеса не, ами драма. И ах как мразя тази дума, драма.. то и мразя ми е безинтересна думичка, но тук е на място. И все пак ми се повтаря как без тях не можело! Не може ли? Че защо да не може? Аз мога.. Ех ама как да не си се посмея едно хубаво, та нали аз съм наивната! Твърдя, че нямам нужда от тях, че безполезието им е "до звездите" и утре пак ще си задам въпроса: "а защо пак са тук?"..
Еми нищо не мога да направя в крайна сметка, и да искам да ги контролирам е факт, че е невъзможно. Така или иначе ще трябва да ги приемам, да търпя времето което са си избрали да властват, последиците след това да ми висят на главата и накрая пак да стигна до едни и същи въпроси.. Както казах, края е винаги един и същ, а чувствата винаги ще ги има, колкото и безполезни да ми се виждат.. а може би не са..?

---

Чувствата не мамят. Мамят само съставените по тях съждения. Гьоте. [;

И може би отново..?

Дълго време не се бях отдавала на мислите си.. Гледах да ги пренебрегвам и просто да се оставя светлинната скорост на живота около мен да ме засмуква всеки ден. Не че не искам да обмисля настоящето и да си правя периодичните равносметки, но може би времето не стига, или желанието не стига..?
Сега обаче се позачудих.. в една песен бе зададен много логичният въпрос: какво е да си нормален? Всъщност бих ли искала да се опитам да си дам отговор на този въпрос.. Да зачудих се и за това реших да си отговоря с моята любима фраза: "всичко е относително!", не звучи ли като перфектния отговор на всички житейски и не толкова житейски въпроси? [:

***

Някак си напоследък думите ми се губят.. Може би и за това по-малко пиша, не защото нямам какво да кажа, напротив.. Обаче намирам пречки, спънки в това как да подредя мислите си в изречения, така че да мога да изразя най-коректно онова което пак ме накара да мечтая.. Ооо да вие нищо не знаете, аз бях позабравила това чувство, тази дейност-да мечтаеш! А какво ме накара пак да започна ли? Хмм ми истината е, че надеждата ми в хората възкръсна. Надеждата ми, че все пак ако загубиш/забравиш приятел шансът отново да се съберете и времето да не е посегнало на отношенията ви е 50 на 50. С голяма гордост и щастие заявявам, че изпитах неземното щастие да срещна стар приятел и облекчението от взаимно силните незабравени чувства изпълва заблудената ми душа. Да щастлива съм, мечтая отново и заслугата за това дължа на Елмо! Да, хубаво е да усетя, че отново вярвам в хората, защото ако не в тях и ако не в самата мен, те тогава в кой/какво ще вярвам!

"Благодаря ти, Елмо! мече!"