И може би отново..?

Дълго време не се бях отдавала на мислите си.. Гледах да ги пренебрегвам и просто да се оставя светлинната скорост на живота около мен да ме засмуква всеки ден. Не че не искам да обмисля настоящето и да си правя периодичните равносметки, но може би времето не стига, или желанието не стига..?
Сега обаче се позачудих.. в една песен бе зададен много логичният въпрос: какво е да си нормален? Всъщност бих ли искала да се опитам да си дам отговор на този въпрос.. Да зачудих се и за това реших да си отговоря с моята любима фраза: "всичко е относително!", не звучи ли като перфектния отговор на всички житейски и не толкова житейски въпроси? [:

***

Някак си напоследък думите ми се губят.. Може би и за това по-малко пиша, не защото нямам какво да кажа, напротив.. Обаче намирам пречки, спънки в това как да подредя мислите си в изречения, така че да мога да изразя най-коректно онова което пак ме накара да мечтая.. Ооо да вие нищо не знаете, аз бях позабравила това чувство, тази дейност-да мечтаеш! А какво ме накара пак да започна ли? Хмм ми истината е, че надеждата ми в хората възкръсна. Надеждата ми, че все пак ако загубиш/забравиш приятел шансът отново да се съберете и времето да не е посегнало на отношенията ви е 50 на 50. С голяма гордост и щастие заявявам, че изпитах неземното щастие да срещна стар приятел и облекчението от взаимно силните незабравени чувства изпълва заблудената ми душа. Да щастлива съм, мечтая отново и заслугата за това дължа на Елмо! Да, хубаво е да усетя, че отново вярвам в хората, защото ако не в тях и ако не в самата мен, те тогава в кой/какво ще вярвам!

"Благодаря ти, Елмо! мече!"