Безполезни!

Да така им викам аз. Понякога дори се питам "защо ги има?", не съм изпитвала жажда за притежанието/съществуването им, съмнявам се и, че ще изпитам. Няма много смисъл в тях, краят винаги е един и същ, изучен, обигран, дотегнал премного. Даже на няколко пъти съм си съставяла сценарии за пиесата която ми играят, пиеса не, ами драма. И ах как мразя тази дума, драма.. то и мразя ми е безинтересна думичка, но тук е на място. И все пак ми се повтаря как без тях не можело! Не може ли? Че защо да не може? Аз мога.. Ех ама как да не си се посмея едно хубаво, та нали аз съм наивната! Твърдя, че нямам нужда от тях, че безполезието им е "до звездите" и утре пак ще си задам въпроса: "а защо пак са тук?"..
Еми нищо не мога да направя в крайна сметка, и да искам да ги контролирам е факт, че е невъзможно. Така или иначе ще трябва да ги приемам, да търпя времето което са си избрали да властват, последиците след това да ми висят на главата и накрая пак да стигна до едни и същи въпроси.. Както казах, края е винаги един и същ, а чувствата винаги ще ги има, колкото и безполезни да ми се виждат.. а може би не са..?

---

Чувствата не мамят. Мамят само съставените по тях съждения. Гьоте. [;