P.I.F.-Всеки Ден

Копче

Мечтаех си сънливо
В утринна мъгла
Ръце около теб бях обвила
И исках времето да спра

Цяла нощ не мигнах
Гледах те и мислих
Усещах тънката връвчица
Да се търка в мойта шия

Знаех, че това е малко повече от блян
Знаех, че ще свърши този сън
И единственото с което ме остави
За теб да ми припомня-мъничко зелено копче

То ще топли моята душа
Но ще ме пази ли от самота
Ще ме прегърне ли когато плача
Когато мечтая с мен ли ще се радва

То е тук когато теб те няма
И горещо пази спомена за тебе
Обещавам няма да те забравя
Докато е още в мене

..........

Отмина и поредния ден препълнен с размисли. Чувството, че мислите ми са на повторение е все по-силно. Не мога и очевидно не искам да си го избия от главата. Сякаш лицето му се е запечатало като петно пред очите ми. Опитвам се да се отпусна, да вдишам дълбоко студеният вятър, да го усетя как разрязва бузите ми, да почувствам някаква различна, проста болка. Не беше ли достатъчно, че се заблудих в чувствата му, не беше ли достатъчно, че чаках да се реши, не беше ли достатъчно, че правех и правя всичко за него, че му помагах и продължавам да помагам, че бях и съм до него, че го слушам, че го желая, че не искам изобщо много? Явно нищо от това не е достатъчно... явно аз не съм достатъчна...