CrazyDiamond

Пакетче салфетки вързано с червена панделка

2009-04-19T07:32:00.000-07:00

Измина близо година и половина..
С всички усилия бях построила моята стена, тухличка по тухличка я бях градила, усърдно и прилежно, вярвайки, че тя ще издържи на всяка буря или поне на онази от преди година и половина..
И всъщност не вярвах, че стената ще ми потрябва, просто по навик беше там..
Нямах основание да вярвам, че бурята ще се върне..
Всъщност тя се опита един път, черните облаци се бяха скупчили над мен много заплашително, но аз предвидливо си носех чадърче и бързо застанах зад моята стена..
Така и не заваля..
Но видиш ли онзи ден тя, бурята, просто си връхлетя!
Да! Нямаше струпване на черни облаци да ме предупредят да си извадя чадъра, хич даже..
Напротив грееше нежно слънце, беше по зелено от обикновеното, а "птичките" не пееха, по-скоро въздишаха..
Да точно така, те въздишаха..
..
...
....
Трудно е много слаба думичка, а е жалко, че не се сещам за по-силната..
..
Хората правят грешки нали, но не е ли истински жалко когато ги повтарят и то най-вече тогава когато са се зарекли повече да не става така..
Иска ми се да си кажа "случва се" и "не, не е жалко, просто човешко" и все пак не го правя, а точно обратното..
Иска ми се да вярвам в нещо, в каквото и да е..
Да вярвам примерно, че има съдба и тя ще се погрижи за моето.. хмм щастие?
Да вярвам, че "там за мен има някой"..
Да вярвам, че всяко зло е за добро..
Да вярвам, че не бива да съжалявам..
Старнното е, че много често повтарям тези неща на мои близки, понякога думите изкачат самички и се усеща как смисъла им се е загубил с времето, но учудващо-звучат достоверно..
Понякога казвам, че вярвам в тях, но пак смисъла им се е загубил вече..
..
...
А знаете ли кое е най-странното.. най-забавното? Че аз сама съборих стената! Да ей така я бутнах с голи ръчички и пак забавно беше, че не беше трудно и изведнъж осъзнах, че аз всъщност хич не съм се била потрудила да я направя издръжлива..
.
.
.
.
.
.
.
.
Пазя си ги още.. салфетките вързани с червена панделка..
Не е надежда, нито жажда за изминали, забравени, преживяни времена..
Просто спомен..
Нещо специално..
Нещо свършено!

P.I.F.-Всеки Ден

2009-02-13T12:17:00.000-08:00

Копче

Мечтаех си сънливо
В утринна мъгла
Ръце около теб бях обвила
И исках времето да спра

Цяла нощ не мигнах
Гледах те и мислих
Усещах тънката връвчица
Да се търка в мойта шия

Знаех, че това е малко повече от блян
Знаех, че ще свърши този сън
И единственото с което ме остави
За теб да ми припомня-мъничко зелено копче

То ще топли моята душа
Но ще ме пази ли от самота
Ще ме прегърне ли когато плача
Когато мечтая с мен ли ще се радва

То е тук когато теб те няма
И горещо пази спомена за тебе
Обещавам няма да те забравя
Докато е още в мене

..........

Отмина и поредния ден препълнен с размисли. Чувството, че мислите ми са на повторение е все по-силно. Не мога и очевидно не искам да си го избия от главата. Сякаш лицето му се е запечатало като петно пред очите ми. Опитвам се да се отпусна, да вдишам дълбоко студеният вятър, да го усетя как разрязва бузите ми, да почувствам някаква различна, проста болка. Не беше ли достатъчно, че се заблудих в чувствата му, не беше ли достатъчно, че чаках да се реши, не беше ли достатъчно, че правех и правя всичко за него, че му помагах и продължавам да помагам, че бях и съм до него, че го слушам, че го желая, че не искам изобщо много? Явно нищо от това не е достатъчно... явно аз не съм достатъчна...

Бербел Мор

2009-02-07T00:55:00.000-08:00

Поръчки до вселената: Наръчник за изпълняване на желания на Бербел Мор

Тази мъничка книжка ще промени живота ми, сигурна съм!
Знаех за всичките неща които пише в нея, но някак си като ги прочетох така в едно и записани по такъв интересен, забавен и детски начин взех, че наистина повярвах и опитах.
Вчера когато прочетох книжката си направих една мъничка безобидна поръчка и наистина стана! Някой би казал съвпадение, не аз казвам, че действа!
Препоръчвам тази книга, наистина променя животи или поне внася много надежда!

Girls like her can have it all, but girls like me can beat the sh*t out of girls like her!

2009-01-26T01:24:00.000-08:00

Някаква нечовешка женска злоба хаха добре, че ми мина (благодарско на момчетата от Perfect Skies)..
Имам два варианта:
1ви-Да заеба всичко и move along, все едно нищо не е било (въпреки, че има несъгласия за това решение)
2ро-Да продължавам, да не спирам да се излагам и да задълбочавам докато не стане нещо (това решение има 2 под изхода)
1ви под изход-да стане някакво чудо и да съм щастлива най-накрая.
2ри под изход-да боли нечовешки много защото съм избрала 2то решение..

Май май върви на към 2рото и от двете хахаха
"You have one life, you can never live twice" sooo не ми пука! хаха

пз Perfect Skies-What my life's all about

Виновна съм..

2009-01-24T13:19:00.000-08:00

Дълго време се опитвам да придам един интелигентен вид на този блог.. Дълго мисля как най-добре да се изразя и после още толкова, за да го напиша още по-добре.. Очевидно е, че опитите ми не се получават затова просто ще почна да си пиша всичко така както цъфне в главата ми!
Не знам защо не пиша по-често, обикновено доста ми помага когато си излея всичко в нова публикация. Особено в последните няколко дни имам огромна нужда да свържа и напиша всичко случващо се.. не го направих веднага и сега ми е много каша. Ще се опитам да си систематизирам последните 2 седмици, но не обещавам, че ако някой го прочете ще схване хах..
Определено всичко се случи светкавично.. дори по-светкавично от обикновено. Различното беше, че не бях пияна, което просто толкова много говори за мен, че не знам какво друго мога да кажа. Идея си нямам как стана, изведнъж започна с пълна газ, обаче до там.. Разговори, намеквания, свалки ако искате, но... цитирам breaking benjamin: "something's getting in the way..". От една страна жаждата да си го кажа и да получа очакваня отговор не ме оставя на мира, но за разлика от минали дни по някакъв необясним начин се сдържам и изчаквам.. Би било доста добре, защото обикновено проблема ми е точно там, но то не се изясняват нещата колкото и да чакам. Дори бих казала, че ми става все по-объркано.. Причината е каквато беше и миналия път (до колкото успях да определя причина миналия път).. "бившата"! И то не просто бившата, а Бившата с главно Б.. И бихте си казали "Не тя няма да повтори стара грешка", но на-повтарям. Сякаш е нарочно.. всъщност всеки би си го казал.. всъщност сякаш аз нарочно си го причинявам! Изводите винаги са такива, аз съм си виновна.. и когато пак се озова на рамото на някоя приятелка и чуя думите "не плачи, не си виновна" просто ще трябва да се изсмея и да кажа "да ама съм виновна".
Още нищо не е станало, поне не на практика и от двете страни, не мога да кажа нищо обаче за себе си и това което става "отвътре". Надежда има както винаги, надеждата е, че в някои етап мозъка ми ще почне да функционира като мозъка на нормално момиче което не иска да се самонаранява и ще се спася.. но до сега не сме станали свидетели на подобно явление тъй че сами си правете изводите колко голяма е тази надежда..

Имало едно време..

2009-01-17T11:38:00.001-08:00

Всички приказки започват и свършват по един и същи начин, това го установих последните няколко месеци.
Всеки ден чета детски приказки, опитвам се да забавлявам 5 годишни малчугани, които си нямат и на понятие, че всъщност така не става. Пепеляшка винаги се жени за принца, Снежанка винаги бива спасявана, а Спящата Красавица е просто неустоима и на сутринта. Не че имам нещо против приказките, все още съм лудо влюбена в Питър Пан, но Ниделандия не съществува. За мен да разбера това беше по-голям шок от колкото когато разбрах за Дядо Коледа. Друга ми е мисълта обаче. Жал ми е за момиченцата и момченцата които ще трябва да се разочароват в близкото бъдеще. Спящите Красавици всъщност са кучките които получават всичко, Снежанките са онези красиви и неземно добри момичета, които нито можеш да мразиш нито да харесваш, а Пепеляшките никога не получават принца. Звуча сигурно като някоя напълно отчаяна от любовта. Не е така, не съм обичала и не съм била обичана, за да съм разочарована, но определено съм си реалист. Сигурно е глупаво да говоря като нямам личен опит и може би не е на 100% вярно, но някъде в изреченото има истина.
Също е доста странно, че си го мисля точно сега.. сега когато след година и нещо се осмелих отново да си пусна онази песен и чувството беше повече от великолепно, отдъхнах си сякаш. Отдъхнах си, едно защото не изпитвам онова което изпитвах когато я чух за първи път и определено не изпитвам онова което изпитвах когато я чух за последен път и второ, че сега е нещо друго. Не е нещо, дори не е много, но е достатъчно поне за малко да ми размърда ежедневието, а аз имам нужда. Онези дни в месеца сякаш вече не са ми достатъчни, въпреки, че още ги чакам с изумително нетърпение и когато настъпи вечерта разпускането е повече от експлозивно ако мога така да се изразя хах.

Поредната пиянска вечер с шефката странно е как от лигните стигам до великите мисловни дейности, ще взема по изпитите да ходя с бира, може пък да има ефект :)

I think I used to have a purpose..

2008-10-06T13:16:00.000-07:00

Which is better? Depression, sadness, pain or just indifference? Here is an ordinary human schedule: You get up in the morning, have a shower, brush your teeth, have breakfast, go to work, have meaningless conversations with less interesting people then yourself, do job that is most likely you hate, go home, watch some TV, probably the news, take a second to think about all the suffering in the world, than you have some dinner and you go to bed. This is the greatest thing about an ordinary week day that the next day it all repeats again.
Is it disturbing that a 19 year old girl has no interest in life, doesn’t know what she wants to do with her life, doesn’t know what she is interested in and doesn’t want to have the “all American dream” as they call it: career, family, money and safety for her family and herself?
No I have no interest in that. I don’t suppose it’s that disturbing, I bet there are thousands of young girls that think the same way. That is most certainly not my problem. My problem is that I hate it all. I hate all the people that tell you how it should be, how it should go down. They! The inimitable, collective "Them."! In short-Society! They are always there looking, no, no-staring, always staring, waiting, not for your failure but for your fiasco. Sometimes I just stop and think “Am I fooling everybody?” but everyone thinks they are more exiting than they really are. So do I. But with time I realized things in life are mostly black and white. Sometimes in a few years maybe, more or less, I notice some shades of grey but all in all it’s all the same.
Though there is still one small reason for me to believe that They won’t get the last laugh. I think I still have a reason to fail big time but still have the tremendous courage to stand up with my head up high and smile, make Them wonder why I’m still hanging around. The reason is hilarious by the way, my reason is what They say that it will hit you, it could be ten minutes or it could be ten years from now but it will hit you. So what does an indifferent believer does? She waits for it to hit her!
“I don't know a lot about everything, but I do know a lot about the part of everything that I know, which is people.” I prefer not to give advice to people, mostly because They tend not to listen and that is most certainly understandable but if someone asks I answer because I knew the right answer. (don’t get me wrong I talk only human situations/experience/knowledge.) But you know how the coin has two sides? I've spent so much time thinking about the answers to the problems, that I forget what the actual problems actually were.
They said it’s going to be difficult and I most certainly believed Them but did They mention how hard it would be when you have no desire of not failing?

“There was this ordinary looking school somewhere in Mid United States. In this ordinary looking school used to teach an ordinary looking English teacher. And one ordinary looking day this ordinary looking teacher decided to give his students an extraordinary assignment. He told his students to write a 300 words essay on the topic “Describe your pencil”. Do you think anyone scored an actual A on this assignment? A girl within the whole class did. She wrote: “My pencil is underestimated. I think he used to have a purpose, but now he just obeys, he obeys all the orders the ordinary looking school faculty gives every single ordinary looking day.”.”

Yes, I have no desire of not failing, mostly because I have no teacher to give me an assignment to describe my pencil. Yes, I have no motivation. I don’t blame Them, no. I blame the part of Them that have no desire of motivating people that have no desire in success. I blame my self because I am close to being part of that inimitable, collective Them!

Светът ни отесня!

2008-07-31T06:37:00.000-07:00

Онази страшно сладка блузка вече не ви става ауу!? Ужас! Или любимите ви дънки вече не се закопчават.. ми растете бе (във всички посоки или насоки)!
Светът също ни отеснява като любимият чифт панталони. Вървиш си по улицата с приятел и срещаш друг познат с негов приятел и в същия момент се оказва, че твоя приятел познава приятеля на твоя познат, който си срещнал на улицата и всъщност се оказва, че те имат общ познат, който пък ти познаваш и кашата е пълна. На всеки му се е случвало това и то няма как да не ви се е. "Всеки познава всеки" това не е само измислица или някакво становище което се е наложило, а си е голата истина!
А от този факт започват и проблемите. Всъщност до един момент е много забавно. Оказва се, че с най-новият си познат имате доста общи приятели, изведнъж има за какво да си говорите. "А знаеш ли "еди кой си"?", "А да бе оня дето ходеше с "еди кой си"!", "Ааа ма и него ли знаеш? А знаеш ли кво се говори за тях, че еди какво си..". Клюкарска му работа според мен, но и аз го правя, но то просто няма как. Забавно е да, но до момента в който нуждата ти от нови компании, с които нямаш нищо общо не стане немислим. Да всеки в един етап започва да изпитва неистова жажда за нови запознанства. Тръпката за нови разговори с нови хора, на нови места става съразмерна с отегчението от старите компании. Това в никакъв случай не значи "Дай да зарежа приятелите си и да търся нови!", напротив, просто всеки има нужда от нови различни неща. Това обаче става много трудно когато "Всеки познава всеки"!
И ето колкото и старания да полагам да намеря нови хора с които да общувам и да се развивам като личност, все не успявам, все ще се намери поне един, който да е близък на новият ми познайник.. и това в най-лошият случай ще е бившото гадже!

Learn to Live!

2008-07-30T10:16:00.000-07:00

Колкото и глупаво и несериозно да звучи все пак ще го кажа: Аз съм на 19 и изпитах тежеста на живота върху себе си!
Най-вероятно тази година няма да имам късмета да съм студентка.. Резултатите от изпитите ми се трагични, да все още имя малка искра в тонела, но аз не мисля, че тя ще бъде достатъчна да запали "огънят". Единственото което ми остана сега е да направя всичко по силите си да се задържа възможно най-дълго на работата която ще почна от утре.
И то всъщност не е каква да е работа. Ще бъде сервитьорка в най-невероятното място в София и това е клуб Backstage. Поне до тука за това, късметът ми още не ми е изиграл номер и всяка минута се надявам нещата да потръгнат там и да ме задържат дори и след лятото.
Е живота ще е много суров от тук нататък, а аз ще трябва да се науча да го живея.. Не знам дали съм готова, но никой не ме пита тъй, че и да съм и да не съм просто ще трябва да се стегна!

клуб "Зад Сцената"

2008-07-21T11:37:00.000-07:00

Това стихче беше писано с дни.. малко думи са, но трудно ми беше да ги събера в едно..
Много го мислих, много го мъдрих, много исках всяка пуквичка да е на място.. усещам, че още дълго време ще го преработвам, но искам да бъде споделено..

"Зад Сцената"

Завесата се вдигна за пореден път
Ти сложи маската на дяволът
Режисьорът в сянка и ти шепне
„Влез в този филм, публиката тръпне!”
Поредният Дон Жуан ще си ти
А аз Пепеляшка в твоите очи
Всъщност виждаш ли ме ти?

Прожектори горят лицата ни, боли!
Сценарият пълен с ноти и мечти
Блести в теб звездата
Гасне в мен надеждата
Влизам в този филм и мълча
„Зад сцената” и плача!

(редактирано)

YOU ARE NOTHING BUT A DREAM..

2008-07-19T07:52:00.000-07:00

Цяла сутрин седя тук (по пижама естествено), тъпча се с неща, от които само ми се повдига, тъпча се и слушам блус.. Картинката е пркалено жалка!
За пореден път ме забиха шамар, а аз като пълната ината идиотка не се дръпнах, не извърнах лице, просто тихо и кротко го чаках. Както когато се стряскам от нещо независимо, че знам, че ще се случи и ще ме стресне.. Да, наистина е смешно.. и жалко!
За кой ли път си казвам "Няма да се дам, няма да се вържа, не ми е притрябвал мъж, те всичките са идиоти!" и за кой ли път седя и се самосъжелявам "Защо не направих това, може би щях да му привлека вниманието или защо не се облякох еди как си или защо не бях еди коя си?". Да съм друга, ДА! Наистина ми се искаше.. наистина ми се искаше да съм онази, на която той ще обърне внимани, онази която ще забележи, онази на която ще се осмихне и всички онези мигновенни трепети, които просто те запалват отвътре.. Но не, за пореден път съм си аз.. Аз, онази каято седи от страни и само гледа тъжно и мълчаливо, усмихва се престорено и знае, че просто няма смисъл да прави каквито и да е опити..
Да наистина съм лигла, една страхлива лигла, защото дори нямах смелостта да му кажа всичко това.. Но как да кажеш нещо такова на човек като него. То е да си като в онези смешни американски филми където едно невзрачно момиче се влюбва в "звездата" на филма.. Всички знаят, че те са толкова измислени и нереални и всичко това е повече от невъзможно.. Жалко е!
Може би винаги ще си живея в "приказката която сама си сътворих"..

Няма кой да ми каже "don't cry"..

2008-07-12T07:16:00.000-07:00

"Не плачи"

Под лунните лъчи стоиш ти
Летен дъжд пръска твоите очи
Съвсем сама в нощта
Съвсем сама.. потънала в тъга

И нямаше ли кой да те прегърне
И нямаше ли кой да ти прошепне
„Хей момиче не плачи,
Хей момимче, всичко ще се нареди!”

Искам просто да го чуя.. някой да се сети, че нещо не ми е наред, някой да забележи, че постоянно се преструвам, някой да се поинтересува.. да ме изслуша, а после да каже "не плачи" всичко ще се нареди..
Няма кой.. всички си имат проблеми или обръщат внимание на проблемите на онези, които просто седят и си плачат за тях пред всички.. аз не искам, не мога така! А щом никой не вижда значи просто ще си го държа в мен.. както винаги съм правила..

p.s. Дори тя не го вижда, сестра ми.. за нея всичко е ок, а трябва да ме познава, да знае, че това което вижда е преструвка.. наистина ли мога да се доверя само на нея, изобщо скоро деверявала ли и съм се..? Та ние едва си говорим!

Black&White

2008-07-09T11:42:00.001-07:00

Време за промяна мили мои! :)
Надявам се новото обзавеждане да ви харесва хах
Може за някои да е прекалено.. объркващо, хаотично и неразбираемо, но все пак това съм аз хах

П.П.
[16:42:00] Cherniq says: стискам палци всичко да е ок
[16:42:02] Cherniq says: с теб поне
[16:42:26] Des says: еми аз съм на 19 и съм пълна шматка и ненормалница всичко ще е тип топ ;)
[16:42:49] Cherniq says: :D

Наздраве, искренно ваша CrazyDiamond!

He's got a smile that it seems to me, reminds me of childhood memories..

2008-07-09T02:22:00.000-07:00

"He's got a smile that it seems to me
Reminds me of childhood memories
Where everything was as fresh as the bright blue sky
Now and then when I see his face
It takes me away to that special place
And if I stared too long
I'd probably break down and cry.."

Толково ми е странно.. сякъш е съвсем друг човек..
Слушам песни на Контрол.. пуснах си клипчета на концерти от 2003-2004 някъде там.. Гледам снимки.. Спомних си толкова прекрасни неща, как с татко ходихме на техни концерти.. и като малка ме водеше, но като попорастнах и с албума им "Пазете си децата" в мен се роди това пънкарче, което и до днес лудува, вика и подскача при всяко пънк изпълнение което чуе хах.. Беше толкова готино, спомням си колко много се кефех, а татко колко ми се смееше.. Мама казваше, че като малка (4-5 годишна) рокаджийка съм припадала по Наско от БТР хах сигурно съм била наистина сладка.. Но и като порастнах си бях пак такава хах
Чудите се защо съм сложила най-отгоре текста на Sweet Child o' Mine, ми защото началните лирики перфектно описват как се чувствам спрямо един страхотен човек, който все още не мога да възприема, че преди 4-5 години съм гледала на живо и съм подскачала и съм носила вратовръстки само защото и той го е правил, а сега сме приятели, виждаме се, говорим си, споделяме си, танцуваме хаха.. Не знам наистина ми е странно, но е факт, че Петър Станоев е човекът, който ме накара да се влюбя в пънка! Искренно му благодаря за преди.. за сега, за всичко и го обичам! Специален поздрав с една много специална песен "Nothing Else Matters"..

(нещо като) дневник.. Глава 1

2008-07-08T04:46:00.000-07:00

Ще опитам нещо ново..
Часът е 19:52.. Цял ден си седя в нас, както си седях и вчера и онзи ден и по-онзи ден. Сега слушам StarFM и почна поредната песен, която просто ме блъска към едни отчаяни и смешни мисли. Песента е на Eric Clapton-Wonderful Tonight.. Нежна, красива, истинкса, влюбена.. Ето тази, последната дума ме изнервя постоянно напоследък. И си слушам тази песен и ето той пак е в тъпия skype и аз пак не му пиша, защото знам, че пак ще бъда грубо "отрязана", защото той пак ще е зает.. пфу ако мога така да изразя отчаяно подразнения си поглед точно сега..
Поне другата мисъл, която окопирва депресираното ми съзнание е по-хубава хах мисълта за Metallica и колко не ми се чака до концерта им. Просто чувствам какво ще стане на този концерт: ще изтрещея, ще се кефя, че е рождения ми ден и, че една от любимите ми групи свирят за мен или поне така ще си представя хах.. Ще съм с любими хора, ще пия бира или поне ще черпя и ще умирам от кеф! ДА!
..и пак пфу -( гррр..

20:05 ^^ пак съм се върнала към рок музиката.. плейлиста ми е пълен с прекрасен класически рокендрол, а енергията с която ме зарждат песни като Van Helan-Jump, DIO-Holy Diver, Chuck Berry-Rock and Roll Music.. и тн.. може пък да е достатъчна да се разведря и да не мисля постоянно за онова ужасно нещо дето само ме обърква и ме ядосва хах

Цвете от луната..

2008-07-07T07:26:00.000-07:00

Now and then when I see his face he takes me away to that special place..

2008-07-05T09:17:00.000-07:00

Привет след поредното затишие :)
Ще започна този месец с едно чисто ново мое произведение..

Твойте френско „р”

Мисълта ми в нищото потрака
Часовникът бавно си тиктака
Радиото леко изпращя във захлас
Отмери часът на твоят глас

„Един танц мадам” подаде ми ръка
Потръпнах леко и отпуснах свойте крака
Твойто френско „р” рисува сънен цвят
А китарата ти топли моят лунен свят

Стари ретро ноти бягаха в нощта
Музиката им искам да ти споделя
Още една Събота вечер, не спи града
Попадна пак в музикалната мъгла

„Един танц мадам” подаде ми ръка
Потръпнах леко и отпуснах свойте крака
Твойто френско „р” рисува сънен цвят
А китарата ти топли моят лунен свят

Не мисля, аз мълча
Не искам друго, аз летя
Но не е слуачаен час
Този танц събра ни нас

Специално е това послание! Все още не е е стигнало до онзи за когото е посветено и тези, които ме познават ще знаят, че моята срамежлива личност никога няма да се разкрие така пред когото и да било, пък и наистина било той един прекрасен мъж-мечта. Мечтите понякога си остават мечти колкото и нормално да е от страна на мечтателя да се опита да ги збъдне. Тази моя мечта ще предпочета да я оставя само мечта и ще се отдам на сладките приказки, в които тя ме вкарва, ще им се наслаждавам колкото кратички да са те. Ще пазя всеки неволен поглед придружен с нежна усмивка, ще запаметявам всяка изречена дума, всяка прегрътка и всяка целувка, а пожелая ли повече просто ще си спомня всичко това и ще си напомня, че трябва да съм благодарна, че поне е някаква малка част от моят живот. Щастлива съм дори и с това, щастлива съм, доволна съм, безнадеждно влюбена, но щастлива :)
И винаги ще си остана романтичката, влюбената в мечтите и винаги ще съм щастлива!

hello there, the angel from my nightmare..

2008-05-16T03:52:00.000-07:00

Спрях да пиша май..
Доста ми се насъбра, или време нямах.. не знам, малко е объркано.. и това което ще напиша също ще е объркано, но поне ще го излея (като не мога да го кажа на този който трябва)..

Той влезе с гръм и трясък! Не разбра как ме срази още в първия миг.. Все още не знае.. Дали да разбере..? Вече мина много време, а чувствата нито отслабват, нито се губят. Чакат, може би, нещо да се случи.. нямам куража и смелостта.. Помня дори датата.. 26.01.2008.. Той беше там и аз бях там.. не ме забеляза естествено, но аз го забелязах и искарата в мен пламна.. Почти два месеца тихо кротуваше в сърцето ми до 14. 03.2008.. Тогава го усетих да пари.. Мина малко време (27.03.) и се случи онова което не трябваше.. "Краката ми омекнаха, добре, че бях седнала.. погледна ме, аз го погледнах, усетих очите ми да горят, а неговите..? Цяла вечер го гледах.. не ми стигна".. и така и така до днес.. и продължава.. Споделих с хора и съветът им беше все един и същ: "Действай!"..
Сега само се питам ами ако действам и се проваля (както винаги) по-лесно ли ще е да е по-трудно.. не знам за кой път ще цитирам една не толкова любима песен, но вярна "Мечта, мечта, това бе една мечта и ти я прееба!" (в случая преебаното в мечтата е никаквият ми шанс -.-)
"влизай във филма и млъквай"

Безполезни!

2008-02-15T05:01:00.000-08:00

Да така им викам аз. Понякога дори се питам "защо ги има?", не съм изпитвала жажда за притежанието/съществуването им, съмнявам се и, че ще изпитам. Няма много смисъл в тях, краят винаги е един и същ, изучен, обигран, дотегнал премного. Даже на няколко пъти съм си съставяла сценарии за пиесата която ми играят, пиеса не, ами драма. И ах как мразя тази дума, драма.. то и мразя ми е безинтересна думичка, но тук е на място. И все пак ми се повтаря как без тях не можело! Не може ли? Че защо да не може? Аз мога.. Ех ама как да не си се посмея едно хубаво, та нали аз съм наивната! Твърдя, че нямам нужда от тях, че безполезието им е "до звездите" и утре пак ще си задам въпроса: "а защо пак са тук?"..
Еми нищо не мога да направя в крайна сметка, и да искам да ги контролирам е факт, че е невъзможно. Така или иначе ще трябва да ги приемам, да търпя времето което са си избрали да властват, последиците след това да ми висят на главата и накрая пак да стигна до едни и същи въпроси.. Както казах, края е винаги един и същ, а чувствата винаги ще ги има, колкото и безполезни да ми се виждат.. а може би не са..?

---

Чувствата не мамят. Мамят само съставените по тях съждения. Гьоте. [;

И може би отново..?

2008-02-10T07:47:00.000-08:00

Дълго време не се бях отдавала на мислите си.. Гледах да ги пренебрегвам и просто да се оставя светлинната скорост на живота около мен да ме засмуква всеки ден. Не че не искам да обмисля настоящето и да си правя периодичните равносметки, но може би времето не стига, или желанието не стига..?
Сега обаче се позачудих.. в една песен бе зададен много логичният въпрос: какво е да си нормален? Всъщност бих ли искала да се опитам да си дам отговор на този въпрос.. Да зачудих се и за това реших да си отговоря с моята любима фраза: "всичко е относително!", не звучи ли като перфектния отговор на всички житейски и не толкова житейски въпроси? [:

***

Някак си напоследък думите ми се губят.. Може би и за това по-малко пиша, не защото нямам какво да кажа, напротив.. Обаче намирам пречки, спънки в това как да подредя мислите си в изречения, така че да мога да изразя най-коректно онова което пак ме накара да мечтая.. Ооо да вие нищо не знаете, аз бях позабравила това чувство, тази дейност-да мечтаеш! А какво ме накара пак да започна ли? Хмм ми истината е, че надеждата ми в хората възкръсна. Надеждата ми, че все пак ако загубиш/забравиш приятел шансът отново да се съберете и времето да не е посегнало на отношенията ви е 50 на 50. С голяма гордост и щастие заявявам, че изпитах неземното щастие да срещна стар приятел и облекчението от взаимно силните незабравени чувства изпълва заблудената ми душа. Да щастлива съм, мечтая отново и заслугата за това дължа на Елмо! Да, хубаво е да усетя, че отново вярвам в хората, защото ако не в тях и ако не в самата мен, те тогава в кой/какво ще вярвам!

"Благодаря ти, Елмо! мече!"

Пожелание/обещание?

2008-01-10T00:51:00.000-08:00

Какво ти минава през главата като ти кажат "Нова Година, нов късмет"?
Не че аз мога конкретно да си спомня какво се е пръквало в малката ми /понякога празна/ кратуна когато съм го чувала на връх всяка нова година, но определено мога да потвърдя, че тази, или поне до тук изминалите дни, усещането за ново сякаш до сега ми е било напълно чуждо. И, за да не ме разберете криво говоря за усещането от новата година и как с гордо вдигната глава смея да твърдя, че загърбих старата и всичко което се беше опитало да ме сломи.
Усещането, че си някак си по-свободен, по-зрял, помъдрял и не взимаш всичко /което не си заслужава/ така на сериозно е облекчаващо.
Искаше ми се и на мен да простят както аз безпочвено прощавам, но характери колкото щеш, принципи колкото щеш и хора колкото щеш.
И все пак тази година я отбелязах с обещанието към себе си, че няма да се впускам в трагедиите на юношеското съзнание /и мои и чужди/, ще се интересувам само и единствено от онези които се интересуват от мен, ще прощавам, но няма да се задълбочавам, ще живея повече, ще пия повече /ако е възможно/ и на онези които през миналата година "ми дръпнаха шалтера", ако мога тъй да се изразя, само ще пожелая всичко по и най и ако се сърдят за нещо то аз вече съм се извинила, но ако предпочитат да злобеят по мой адрес аз нямам против, така или иначе съм загърбила тези събития, ако те не са по-зло за тях хах.

И като за финал на това новогодишно пожелание/обещание ще кажа само едно наздраве за всички силни, всички слаби, всички мили, всички злобни, всички истински, всички измислени, всички любими и всички омразни хора били, са и ще бъдат част от живота ми!

НАЗДРАВЕ! Кръпката-Изкуственото цвете /със съжеление, че ги има и такива/

Аз винаги ще имам моето 20то число от Декември..

2008-01-04T05:46:00.000-08:00

Без душа и сърце, без чувства и без лице, без походка, без име, без приятели верни, празен силуетСменяш маски безброй като екшън герой, във продажния свят измисляш свой маскарад..Злите сили не спят, злите сили мълчат и се крият на сянка чакат свойта награда да излязат в засада..И щом удари часът да нападнат във гръб, за да им разрешат Да командват парада там по пътя за ада..да..да..Затвори очи, всичко забрави, утрото е начало на нова, свободна, крилата мечтаВремето е във нас, всеки миг, всеки час, светлината огрява наш’та нежна балада.. Между рая и ада, между мъдрост и младост и с тъга, и със радост, и любов, и омраза пътят ни е белязан..И през забрани и страх, и без подслон или стряха, и незнайна заплаха, и през болка и страстДа сме си като нас, и без подлост и страх, и без корист и грях, и през огън и прах, през сълзи и през смях....ДА НЕ СМЕ КАТО ТЯХ......ТЯХ.....ТЯХ......ТЯХ......тях......тях.......тях......тях.. "
Васко Кръпката-Злите Сили

***

Една вечер.. една песен.. един допир и всичкото остава в сърцето, а вече кавото иска да става..
Няма да забравя!

Свещта догаря болно

2007-12-30T05:28:00.000-08:00

Вдъхновена от предстоящото отпразнуване на новата година..
За пореден път усещам как желанието да избия мъката с алкохол ще натделее и този път той няма да е там, за да стисне ръката ми.. а в полунощ надали отново ще получа мечтаната си новогодишна целувка, той няма да е там..
Писна ми от обещания, до гуша ми дойде от надежда, спомени, ласки, а след това студен поглед и мразовито пренебрежение..
Вдъхновена от предстоящото самотно отпразнуване на новата година..

Есенна раздяла

Струната се къса
Но ръката ми рисува
Блусът ни в разкош
С ноти и със туш

Восъкът самотно се топи
Остави фитила да догори
Палитра от есенни капки
Сухи листа и топли шапки

Липсваш ми до болка
Жадувам те толкова
Забрави ти нощите черни
Забрави и обещанията верни

Брулени искри кражат
В подмолен плен ме държат
Бие лудо есенното чувство
Златногорското изкуство

***

Дори сега той ми липсва, защо продължавам да държа на него толкова много, а знам, че той не държи на мен по същия начин..?

Време е да млъкнеш!

2007-12-20T03:51:00.000-08:00

Harsh delicacy

Something small something bright
I won’t let go, hold it tight
Shining senseless in my two hands
Shining and brightening all minds
It’s like a single spark
A burning little snow flake
Parched with thirst
Somehow it really hurts

Its name is a reason
It holds my feelings like a prison
Lonely memories we call it
Memories of yesterday, we show it
It flitters like the wings of a fairy
Its guilt is sweet as sugar cherry
Down on my knees at its fury
Its tender sound age and lure me

Broken little wind mill
Stolen heart and unknown trill
The wires sprung the sound of truth
Don’t you know you were too rude?

[Млък-Млък]

Не си представях, че си толкова дребнав!

2007-12-14T13:40:00.000-08:00

Попринцип не обичам така да се обръщам към някой, би трябвало в очите да си го кажа и така и искам, но когато съм принудена да се изразявам чрез този метод, нямам избор..

Дребнав си да! Аз смисъл не видях в действията ти и думите ти. Мислех си, че мога да ти се доверя, и за мое нещастие взех, че и го направих (поредната непростима грешка). Ама на ти само в подигравки ми говореше. Трябваше ли да го търпя, да не би да ти бях играчка? Не съжелявам, че те познавах, научи ме на някои полезни неща. Съжелявам, че не се осъзнах по-рано, че допуснах да ме омагьосаш, засмучеш и изплюеш със своята мъжка злоба. Но как и аз наивната глупачка ти говрех в захлас и си мислих куп небивалици и ти вярвах даже. Глупачка, да! Но дребнав си ти да ме съдиш така безцелно, да погубваш едно бъдещо, възможно приятелство или поне познанство, но ти смешно някак си постъпи, не детинско по-скоро, глупаво беше. На "сърдитко" се направи, но вярвай без причина беше, аз продължавам да те уважавам, поне това което беше, онзи който ме плени с лъчезарна усмивка и неповторим чар, мили думи и нежни ласки..
Странно ми е сега, не мога да ти кажа, да споделя как ми е минал деня, липсва ми малко, но избора е твой, аз няма да оспорвам или на глас да негодувам, примирих се вече.. Моята молитва остава, времето да промени и избистри и засенчи миналото, ти някак си да забравиш и аз някак си да забравя и някак си пак да си стиснем ръце и топло да се усмихнем и пак да споделим тревогите си.. Но пак всичко опира до времето.. Баналното клише което така ненавиждам, но уви все уместно, точно и на място..

Незадоволително, престорено, изкуствено и празно..

2007-12-09T05:34:00.000-08:00

Не зная как да започна, пак в безмълвие останах..
Напоследък често ми се случва, сякаш невъзможно е да се изразя, сякаш думите не са достатъчни, не са точни, неподходящи..
Пиша и трия, пиша и пак трия, незадоволително е. Чувствата си по-трудно е от всякога да изразя, може думите да са неподходящи сега, но аз продължавам своя безмислен опит..

...

Тайна
Изкуствен пухен блян
Бемислена мечта
Обезумяла свонравна мисъл
Блян в нощта

Тайнство дебнещо през сълзи
Искерн жест и доброта
Безчувствен поглед и беда
Блян в нощта

Тайна крия аз една
Тайна, блян и тъга
Крия я през сълзи, крия я през страх
Крия я от теб, крия я в нощта..

...

Безпомощна съм, и вие изобщо не помагате, мои слова..

Le chemin.. méne à vous!

2007-12-05T01:46:00.000-08:00

Не, че всичко не се доблира и препокрива, не че това не е изпято и пренаписано вече, но за пореден път в собственото си съществуване аз заявявам, аз съм си виновна. И да преориентирам, и да обновявам възгледи, мирогледи, вярвания и тези, извуд все един и същ.
Моделирам личността си по елитарен показател, с безпочвени копнежи, желания и въжделения. Гледам да разкривам и предавам истини и прозрения, но за пореден път те търпят безмилостни крушения.
Трая вече дълго паденията си, не се оплаквам, да виновна съм си, грешките са мои и само мои. Да речета: казала съм, нечестно било, не! Напротив, „шанс”, но сякаш превръща се всичко в експресионизъм. Реалистичното изображение в което се стремя да съществувам и да бъда „Аз” сякаш неволно естетизира грозното, а поетиката на ежедневието акцентира върху сивото, онова безинтересното, еднаквото, повтарящото се.
И даже и да се старая, каквито и колкото опити да правя да осъвършенствам спокойния си, но пълен с новооткрития и приключения, живот, пак се зараждат въпроси и пак от онова изпитаното. И защо продължавам с недоумления щом вече съм го преживяла, щом вече знам какъв ще е краят? И от къде изникват всички тези терзания които ме глождат, щом всеки път все едно минавам през машина на времето?
Вината си е само моя, само аз мога да позволя да ме завземе една пристрастна мисъл, да ме обсеби дори..
И за безброен път ще разхвърлям мислите си, ще пренареждам безцелно прозите си, ще бягам в различни светове, ще се крия зад забързани светлини и проекти, ще уча, ще посещавам места и ще пиша без да чувствам умора..
Ще разпилея чувствата си и ще ги замаскирам, за да прикрия лицето обагрено в съмнения и възражения..
Избавление ли търся, или обикновенни отговори (нищо не е обикновенно)?
...
И след всичко пак стигам до теб..
Побеснявам и гнева се надига. Защо всеки път, всеки въпрос и евентуален отговор води към теб?
И пак сама си стигам до незадовилителни извуди (пренебрегвайки онези водещи към теб), естествено само до следващия път в който пак ще избухна, ще наругая същността си, света и неговото устройство..
„И леко в недомлъвки се познаваме с теб..”. И истинско ли е така, и оправдани ли са въпросите ми? Аз бих казала, да, оправднаи са, оправдана съм и аз, но така би казал всеки и защо не. „Виновни” никога няма. И ти си оправдан, оправдан за себе си, за мен не и аз за теб не съм.
Влизам отново в моята машина на времето и повтарям епитети и глаголи и прилагателни, съчетвам ги в същите изречения и допитвания, а те самите в поредния препис на вече напечатания разказ за типичното съзнание..
...
И ще следва продължение, нали?

"Parisienne walkways.."

2007-12-05T00:29:00.000-08:00

Дълго я търсих тази снимка. Търсих я защото в нея се е вселил не само коледния дух, но и някаква самота, жажда за ласки и близост, но също и семейна идилия. Заснежени улици, забързани хора, търсещи себе си и съвършенството на празника в материалното. Безброй малки виктуриански магазинчета, предлагащи антични сувенири, стилни кожени облекла, бляскави аксесоари и безброй други вещи които ще служат за „перфектният подарък”. Сякаш френски ритми се носят във въздуха, цигулки, акордьони, ухание на свещи, топъл хляб.. Париж през 50те, истинска мечта за един ценител на културните ценности, а Париж през 50те в навечерието на Бъдни вечер, хармония, приказка, символична идилия.
Дразня се, да наистина се дразня, защото знам, че трябваше да съм част от онова време. Да бъда красива парижанка с дълго черно кадифено палто, да обхождам Шанзелизе и да харча пари за най-причудливи и ненужни джунджурийки, които всъщност за мен ще са всичко, защото ще са символ на света в който ще живея и ще обичам. Поредната приказна фантазия, поредното неосъществимо съвършенство, поредната епоха в която искам да съм съществувала..

"Една голяма малка лудост.."

2007-12-04T13:28:00.000-08:00

Черни кадифени ръкавици
Реквизит прашен в ъгъла
Цилиндрична опърпана шапка
И сребрист джобен часовник

Измамна истина, висяща безмълвно
Писък в безизхудна гора
Нарисивани лица, тичащи в пустощта
Намазани с грим, изкривени физиономии

Бледа опечалена кукла в бяло и черно
Играе бурен танц на скръбта
Зъл клоун с димяща лула в оста
Преследва, погубва и властва

Зелени горски фей багрят с магии неверни
Зимни духове и позлатени плашила
Ветрени устни шептят в пещери
Любовни триъгълници и порочни паяжини.

Misunderstood

2007-12-03T23:39:00.000-08:00

И някак смешен си ми вече само.
Обещах си, да, ще съм мила и любезна, услужлива дори и повярвайте старая се безкрайно. Понякога трудно е с твойте "подигравки", но нали съм "наивно малко момиче". И сега бързам, слушам и живея. Сякаш ти ме научи, сякаш каза "живей повече, за да мислиш по-малко". Криво ме разбираше, но май и аз тебе. Леко в недомлъвки се опитахме да се опознаем и грешка ли беше или това ни спаси? Няма да разберем (аз не искам).
Ти сигурно вече си мислиш, че от онзи "експеримент" не е останала и следа, че вече няма въпроси. Щом е тъй значи съм успяла, заблудих те, сега ще спиш по-спокойно.
Някой ден обаче ще ти се разкрия, когато вече наистина въпросите са избледнели като стара снимка. Разлика пак няма да има, живота ми ще е продължил, а аз ще съм живяла повече и ще съм мислила по-малко.
Имаше едно стихче, отдавна го написах, не за теб, но ясно е, че ситуации колкото щеш и все подобни, еднакви понякога, смешни, но нужни:

"Аз не съжелявам
Защото все още те уважавам
Аз няма да те забравя
Защото като приятел така не правя
Но аз не съм безчувствена
И не мога да съм изкуствена
Щом това е проблема
Тогава дилемата е решена..."

...

Дъждът отмива улиците както времето отмива раните.. Банално, едно клише, ама не е ли така. И колко време мина и аз все още преструвам усмивката си, но живея. Слушам, гледам, разбирам и искам.
А ти все по-смешен ми ставаш, но помни любезна ще бъда.

Димящото дуло..

2007-12-03T12:13:00.001-08:00

Нежно и внимателно почисти револвера си, натика ловко патроните в цефта и за част от секундата се прицели и натисна спусака. Свистящият куршум централно улучи тенекията и професионално не я събори, а само запечата дупки в стените. Женските устни духнаха димящото дуло и с лека самодоволна и горда усмивка отидоха да пресметнат постиженията си. Шпорите тракаха по прашната постинна земя, екваха в полите на близките хълмове и се губеха зад тях. Елегантна кожена ръкавица пое тенекията и две пленително копнеещи очи задоволно погълнаха дупките от куршума.
Женската фигура се отдалечи. Завоевателно се оптправи към една черно-лъскава кобила стояща от страни, спокойно и кротко, чакаща своята господарка да я обязди към следващата им цел.
Слоун яхна верната си другарка и в галоп се отправи към града. Там я чакаше Смайт, нервен и очевидно разгневен. Потропваше по дървения под и неистово гледаше сребърния си ръчен часовник. След поредната проверка на тиктакащата машина погледа му се отправи към залеза. По баира се задаваше черно петно. То галопираше. Смайт сви вежди и влезе в стаята. Седна спокойно на малката прогнила масичка в средата на помещението и отпи от чашата с парещ чай която го чакаше. След минути къдрокосо момиче влезе през отворената врата хвърляйки кожената си щапка в ъгъла. Тя втренчено погледна мъжът, а самодовлната и усмивка не слизаше от нежно очертаното й лице. Грубите ръце на гостът й оставиха чашата и той се изправи тромаво, но завоелирано.
"Чакахте Слоун." промърмори той с раздразнение.
"Знам."отвърна момичето някак доволно.
"Защо не дойде снощи, имахме уговорка"продължи той в същия тон.
"Бях заета."отвърна тя безгрижно и се отправи към дивана до стената. След като се разположи тежко на меката кадифена ковертюра тя отново го погледна и каза: "Знаеш, заета съм."
"С какво толкова бе заета, че не можа да ми отделиш поне час, знаеш колко копнея за тези наши срещи."тонът му бе станал галантен, но все още нервен.
"Знам." Слоун извърна отегчен поглед.
"Искам тази вечер да дойдеш, обещай!" Смайте се приближи към нея и хвана ръката й.
"Ще видя." Слоун отсече и изтръгна китката си с привидно отвръщение.
Мъжът напусна помещението с бърза куцукаща крачка. На излизане се обърна към любимата си и я погледна разочароващо. Когато той излезе Скоун скочи пъргаво от червената кошетка и още по-светкавично се разсъблече. Влезе в съседното помещение където се намираше банята и пусна студеният душ. След като се разхлади тя се оттегли в спалнята си. Мокрото и тяло тежко и уморено се стовари върху копринениете завивки и не помръдна. Сините и кристални очи се залепиха за тавана, а мисълта и препускаше като в галоп. Нямаше да отиде там, той само я използваше, не беше негови играчка, не беше ничия играчка. И отново си спомни. Спомни си за Винс, спомни си неговите нежни ръце по гърба й, спомни си горещите му устни по гърдите си, спомни си лешниковите му очи обгръщащи я в нощта. Спомни си как прекарваше пръсти през рошавите къдрави коси докато с искренна наслада го гледаше как спи всяко утро. Нито Смайт, нито другите можеха да го заменят, това тя разбираше всяка нощ в която се опитваше да убие мъката и болката си в твърд алкохол и неспирен секс. Дори сега бе хванала чешата с уискито и чакаше. Чакаше онова почукване което не след дълго се появи на вратата на спалнята й. И да беше поредния който щеше да я избави и тази нощ. И неговото име не знаеше, не мислеше и да го пита. А той знаеше процедурата.
След половин час, тя бе запалила цигара, седеше само по чаршав на прозореца и чакаше мъжът да напусне домът й. Вгледа се в луната, тя озари измъченото и изстрадало лице на самотницата. А там в луната тя виждаше неговото лице, търсеше го, чакаше го, копнееше го..

Малка човешка пиеса.

2007-12-02T10:59:00.000-08:00

"В един съвършен и несъществуващ свят чувството за страх още не е измислено. Там земното притегляне и безусловността са равнозначни и взаимозаменяеми. Това позволява да се опражнява един друг тип придвижване-меко, скоростно и флуидно, а чувстването е чисто енергично. Там хората могат да населяват едно и също пространство, в което се срещат и разминават без да се нараняват. Информацията протича с помоща на език, подобен на висококачествен проводник, който я транслира през най-ниските степени на съпротивление. Така дадено послание, изпратено от тчка А, стига до точка Б в своя чист вид. И дори формата и строежът му да претърпят промени, някаква летлива същност остава непокътната.."
Написнаото по-горе звучи прекълено хубаво, за да е истина нали: "несъществуващо".
Измислица която колкото и да се стремим да реализираме, не можем.. Защо? Причина: човешката неспособност да изживява живота си пълноценно!

...

"Невинните-защото в обществото в което живеем няма виновни. В това общество всички сме невинни. Невинността в този свят е като блестяща, нежна и отровена паяжина, която неусетно и безвъзвратно изсмуква от нас всяка възможност да се вгледаме навътре в себе си, да различим прегрешенията си, да осъзнаем греховете си."
Искаме ли да говорим "вниновната истина"? Искаме, но не можем, искаме да се приближим до нея, не не може.. "Раните могат да се лекуват само когато дълбоко и безстрашно се вглрдаме в тях."

...

И ще се вслуша ли човекът в зова на нелепото? Напипваме застрашителна пукнатина в основите на света, усещаме че сме захвърлени като пеленачета на циментов под и че няма кой да ни гушне, приласкае и успокои. Губим самообладание, падаме жертви на страха, подмолните ни души нямат мира. Именно страха и стремежа да скрием ни превръща в управляващите на този безкрупулен свят който сме изградили от лъжи, страхове и безсмислие..
Ще се спасим ли, ще поправим ли тази непоправима грешка?
Не, не можем, безсилни сме към своето отчаяние и уплах.. Може би дори вече е прекълено късно.. Обречени ли сме? Не би ли могла мечтата, копнежът и стремежът да ни помогне, да ни спаси? Можем ли до такава степен да се абстрахираме от реалноста и да се опитаме да сътворим онзи свят в който бихме желали да живеем, с искреност, честност, желание и любов.. да ходим по улиците без да има тревога в очите и мислите ни, без да ни боли от хората наоколо, без да се нараняваме и мамиме всесилно, можем ли..? С усмивка..

Остава в сърцето..

2007-12-02T06:44:00.000-08:00

Топла чаша чай в ръка и дебела книга с твърди корици (със заглавие Джейн Еър), спокойствието и уединиението ми е пълно. От големите колонки до краката ми звучи нежно Purple, Whitesnake и Bad Company.. Споменът ме разсейва, но няма да го гоня все пак кани в мен онази усмивка, вечната, лятната. Мисълта ми се рее и след всяка изпята и изсвирена песен картините стават все повече и все по-приказни.
Дали зимата ми отне приказката, или просто съм в антракт?
Залезът беше чудесен, цветовете истински и неповторими, вълшебни. Планината се обагри в оранж, а синкавото и сивкавото след минути го погълнаха като в облак от слънчев прах. Очертанията на Витоша са като изрисувани от небесна четка а къщите наоколо, затъмнение и само прозорчетата като коледни лапички блестят в настъпващата нощ..
Ванилия.. ммм спокойствието се превръща в унес, а нежните лирики на Falco ме изпращат в още споменни събития..

***

P.S.Вдъхновението ми дойде от песните Long Live Rock'n'Roll на Rainbow и Breakfast at Tiffanys на Depp Blue Something които са специален поздрав за Миро, Алекс, Ники, Иво, Венко, Мони, Стеф и Радо, мойте любими рокерчета!

Блажени години, rock&roll-ът беше млад.

2007-11-30T11:05:00.001-08:00

"Преди години, когато

rock&roll-ът беше млад

и да се свири на китара

не беше още занаят.

Созопол беше малък град,

а аз певец световно непознат.."

На първата снимката майка ми.. На втората е баща ми (в черното) на млади години, не повече от 25 с неговите най-добри приятели..

Рових се из стари вещи на родителите ми пепелници, свещи, прибори, сантиментални подаръци и естествено снимки.. Стари, черно-бели, но пълни с толкова живот. Дори само мирисът ме изпраща в едно друго измерение, там където са правени снимките. Сцени започват да се играят в съзнанието ми, сцени в които може и да не участвам, но усещаното от времето, мястото, дрехите, прическите, знам всичко.. Знам го на изуст, все едно и аз съм там. Преди слушах историите на баба, разказваше ми как майка ми се запознала с баща ми, разказваше за безгрижните им приключения.. Когато се заровя в тези спомени почвам да се пренасям там, нищо че не съм била, не съм го изпитала, пак знам и мечтая, желая.. И какво не бих дала дори за миг да се материализирам в онези "блаженни години" и да нахлузя къса рокля на червени цветя, да разпилея дългите си коси, да тичам в поля от слънчогледи и маргарити, да седна уморена, но все тъй жадна за премеждия, на плажа край бушуващи пламаци и да засвири къдрокос младеж на своята кухарка, а аз като в транс да запея блусът на младата душа..

Какво не бих дала..

Tежка въздишка..

2007-11-30T02:16:00.000-08:00

И листата вече опадаха, сега всичко се вижда по-ясно.. Виждат се и останалите дървета, и техните листа опадали, зловещо красиви са. И планината се прокрадва зад зградите, студен облак се опитва да я скрие, но някои хълмове, побелели все още, стърчат там гордо.
И мисля си аз как искам топъл черен чай и някой зеленикъв пуловер да ме стопли, мисля си и за уискито, но и с ромче ще се задоволя. Мисля как искам и онез зеленикави кецове, но те чак на Коледа, а сега се замислих и за Коледа. Прищя ми се баничка и блещукаща украса, затъмнена стая и само коледните лампички да премигват в тишината. Обаче мечтата за вълните не бяга, нежно блъскащи се в някой кей, мисля и за допира на слънчевите лъчи и за хладния вкус на бирата в някое плажно капанче. Сега се сетих и за джаза и за блуса..
Търпението ми намалява, а желанието се усилва..
Чудя се аз всеки ден кога ще дойде това лято, не че гоня зимата, напротив, но морето ми липсва. Лъвовете не издържаме дълго без него. А и като се сетя догодина колко незабравимо ще изживеем лятото и тези вълни, лъчите, бирата, джаза и блуса няма да са само в главата ми..
и пак тежка въздишка..

Вълшебница

2007-11-29T02:44:00.000-08:00

"Вълшебница", така ми викаше Зерлиев..
Замислих се на какво всъщност ме научи този човек. Да рисувам по-добре не ми показа кой знае колко (тук там някоя друга техника), по-скоро ме научи да виждам по-хубавото. И сега като погледна през прозореца се чудя, защо преглеждам всички детайли на листенцата по два пъти и защо заскрежените покриви са ми толкова интересни (може би крият грозното). Защо постоянно съпоставям израженията на лицата на хората в различните ситуации в които попадат (и аз ставам свидетел)? Чудя се и кое му е толков красивото на фасът и смачканото листче хартия?
Научих се само да ги забелязвам и да им се любувам, но да не ги разбирам.. Грешка ли е?
Така казваше и Зерлиев: "не ги мисли, просто ги рисувай". И аз рисувах. Бях малка, но все така наивна и любопитна. Нищо де, пак е вълшебно. Онова малко камъче, как е застанало и сянакта която хвърля, истинско вълшебство!
Както и мечтата, приказка, малко фантазия и същевременно реална. Дали ще мога да я нарисувам, другите вълшебства мога, само тя ме мъчи..? Мечтата, истинската вълшебница..

Историята на едно найлоново пликче..

2007-11-24T12:35:00.000-08:00

Подухва безмълвно бризът. Довява думи, речи и надежди от далични страни. Свистят в ушите ти страстите на невинни мечти, измечтани преди векове, запазили младоста си в простотат на времето.
Лети с този бриз и пликче, едно обикновенно найлоново пликче. Със себе си то разнася изтории, тича през клони и поля, листата брулят невидимите му очи. Дири слушател, може би. Пита каменни стени и ледени тротоари, пита ги искат ли те да чуят неговите приказки. Не чуват те, глухи ли са?
Пликчето продължава своя поход. Още гори прехвърча, още реки пресича, още планини прекатерва и още много истории събира. Кой ще чуе разказите му? Няма кой...
А то вижда, вижда много, вижда онова за което ние си затваряме очите. Вижда виновните, чува миналото и несъответствията му, чува скърцащият звук на измислицата изплъзваща се от устните на всеки клоун, усеща повърхностното, плоското, глупавото и ненужното.. ненужно ли, защо? То е ненужното, да то-пликчето, защото знае, че себелюбието няма нужда от неговите приказки, от неговите кристални истини.. няма ли нужда? Има разбира се, то не вижда обаче, не вижда както пликчето, не вижда и не разбира, за това и не желае да знае.
Престорени сме някак си, престорени и смешни, като на циркова сцена стоим и изпълняваме глупавите си номера мислейки си, че ще заблудим. Но кой заблуждаваме всъщност, нима не лъжем само себе си? То знае, кой ще го чуе?
Чудовището град подритва найлонът като зъл боклук, като ненужна истина... Но пликчето не се отказва от своята мисия. Ще намери то слушател, ще намери и ще му разкаже за неволите, за човешката нехайност, за лъжливата премяна която те сутрин слагат като връхна дреха преди да представят поредната си пиеса, за несправедливите страдания на жадните за искреност прошляци. Да ще разкаже някой ден и този който го чуе ще се замисли. Ще се замили за себе си, ще помисли и за теб, а после може и за мен.. Ще открие лек, ще подаде ръка, ще бъде рамо за опора, ще бъде истина, ще бъде твой, ще бъде мой, ще извика, ще разкрие, ще потърси и накрая ще сподели.. Ще сподели историята на едно найлоново пликче..

Детското в нас!

2007-11-23T14:22:00.001-08:00

Разговора който водя сега ме върна години назад. В един паметен ден когато още учех в 1во СОУ. Беше горещо лято... още Юни месец. Пръскането с вода от тоалетните беше нещо като необходимост. Краят на учебната година наближаваше, а немирните сърца жадуваха за предизвикателства. Решихме, че решението на проблемите ни е една просто-сложна игра на "сражари и апаши"! децата в нас подскачаха, подскачахме и ние... тичане из прохланите коридори на безлюдното даскало изпълваше душите ни с живот... да ние живеехме!
А сега какво, живеем ли? Може би, но много бързаме! За къде, спрете се човеци, няма да испуснете нищо! А ако случайно се страхувате, че утре ще умрете и няма да сте опитали от всичко, недейте ако това се случи вие просто ще умрете! Ще съжелявате ли?-Не! Няма да можете да съжелявате! Смърта е неизбежен факт, да безвремен и непредсказуем, но след нея не знаем какво следва, демек това което е било няма да има и грам значение. Значи нещо сега, после е нищо!

Живейте сега, живейте както трябва, не препускайте през изпитанията и насладите, оставете ги да изрисуват своите отпечатъци в съзнанията ви и в кожите ви! Нека почувствате, че сте били живи, че сте живи, че ще бъдете живи!

***
Да порастнеш бързо не е за гордост
Да забравиш себе си не е за похвала
Да пропуснеш нещо е за съжаление!
Не съжалявай, не изоставай, но и не изпреварвай!

Измамна съм, престорена!

2007-11-23T12:33:00.000-08:00

Уискито привърши.. Последните капки влажно и изкусително се стичат по чашата, топящите се кубчета лед потракват при всеки мой допир на стъклото. Мисълта препускаше в безлюдната ми глава. Скачаше от тема на тема, от стих на стих, от проза на проза, от мнение на мнение и сама се губеше в себе си. Обвивам я в копринени нижки, наричам ги „мои думи”. Опитвам се да ги изхвърля от бездната която непоканено се е настанила в душата, сърцето и умът. Поредния час в разсъждение и в търсене. Омръзна ми, честно да си призная, омръзна ми и да жадувам за онези далечни блянове които в моето нехайно съществувание са само пустинен мираж.

.....

Тиктакането на часовника ми напомня, че ноща е напреднала. Но в това не виждам смисъл. И да легна въпросите остават като мастилено петно на бяла покривка. Остават и нито водата нито времето могат да ги изтрият, премахнат, изтребят. Тиктакането сякаш се усили. Нима споменът забави крачка... не излъгах се просто е скочил на по-високо към следващата болка.

.....

Сънят нахлува обаче. Време беше. Разлика обаче няма. Отново същото безмислие, просто е, повърхностно дори, обаче сега има декори, актьори и дори (не мога да повярвам) повече интриги. Понякога това измерение е точно на ръба на реалноста и илюзията която сама градя и тази граница понякога е толкова тънка и невидима, че създава един отделен и измъчен свят в който влизам без да знам, без да искам, губя се в него. Искам ли да намеря изхода? Не, не искам, защото този свят притежава умението да задоволява пропуканата ми психика. Замазва цепнматините й с цимент от илюзии и доволни измами.

.....

Да измами, имамен свят, измамно желание... измамен си и ти! Измамна съм и аз...
Маска ще сложа пак, маска с нарисуваната прилежно усмивка (измамната усмивка). Ще наговоря купища лъжи колко доволно живея, как мечтая и се смея. Не не го правя! Но ти как ще разбереш, няма да ме зърнеш, а и аз не ще ти кажа.
В заблуда живеем, ние я строим, поддържаме я, грижим се да не бледнее пред откровението. Хора сме, прости сме, измамни сме!

Открило бе то, истина една-самота!

2007-11-23T11:37:00.000-08:00

Пареща страст полъхва отвън
Безпомощно желание тлее в мен
Неистов копнеж поглъща мисълта.
Смисъл, решение и отговор не ще търся.

Някак празно и невзрачно е немирното поле
Полето от лъжиливи криле на свобода-отрязани жестоко!
В миг обаче откриваш всетърсеното съкровище
Незаменимото спокойствие, неизследваното премеждие.

Утеха няма, но няма и тъга
Скри се в черната си дупка и грозотата
Спокойно е полето, тъжно, но доволно
Копнееше то да прогони злините-ето изгряха звездите!

И вървим ние с теб...

2007-11-23T11:01:00.000-08:00

Ех то не може инак... и да не мисля то е там в мен нейде заровено в пръстта моя, наречена спомени. И в съответствие на този мой изблик на чувства паметта ми си изигра лоша шега и ми припомни едно мое много любимо стихотворение на Дамян Дамянов от зборника Ти и Аз- И вървим ние с теб...
И вървим ние с теб - два обречени двойника -две тела,
две души в туй човешко кълбо.
И в човешката степ търсим двата разковника,
двете сладки лъжи с едно име "любов".
Търся своя си аз, и ти - своя. Но другаде.
Всред въртопа лица, във кълбото слова.
А пък те са си в нас, може би нейде тука са,
в двете наши сърца. Но не знаем това.
Че мечтата, уви, все мечта си е винаги.
Като сянка лежи все на пътя ни тя.
Все към нея вървим, а тя - все недостигната.
И кога доближим - о, каква ти мечта:
просто образ нелеп, двоен образ в лъжовниясвят, във който грешим, търсим правди.
Кълбо,из което със теб ний вървим, двама двойника,
две тела, две души на едната Любов...

Ах, тези пеперудки!

2007-11-23T09:52:00.001-08:00

И не мирясват бе! По цял ден само седят и пърхат неистово в кормената ми кухина. Да река дългоочаквания глад, не! И то така я карам вече втора седмица, към трета. А може би най-лошото в тази ситуация е, че това, по своему, неописуемо чувство така ме радваше цяло лято. Не ме остави на мира дори когато надеждата загина. Не разбрах защот така реши да се получи (не че сега по-разбирам). За първи път ми е може би... Ще речеш, едно нормално момиче, след като получи поредния си отказ, ще се сломи, тъга ще налегне в сърцето й, а бурните пепрудки отнове ще замлъкнат траурно. Но не, не стана така. И мечтат да беше разбита и надеждата да бе умряла аз продължих да живея с тази мечта и да копнея с пресъхнала, но все още дишаща, усмивка. Не искам да се затормозявам с поредните безмислени и безпочвени въпроси: „защо така?” и „защо иначе?”. Приех го като онази радост, която не бива да поставям под въпрос, а да отпразнувам, че я имам. И така и направих. Прекарах едно лято в усмивки, милувки, целувки и прегръдки без въпроси, без тормози, щастлива, замечтана и без коварна надежда.
И след кратък период на „отклонение” (ако мога така да определя 2 месеца на недоверие, въпроси, обърквация и дразнение) в друга посока, която с гордост смея да твърдя, че сега загърбих като вариант на „пътя към земята на пеперудките” и отбелязах като „пътя на по-доброто-приятелството”, реших да пробудя моите жадни за ласки пеперудки и да насоча внимането им към онази „радост” която цяло лято топлеше сърцето ми.
Ама да не помислите, че се дразня, че не ме оставят на мира мойте пепрудки, напротив! Просто им се чудя как имат това желание, този копнеж да пърхат за нещо неосъществимо и все пак да ми е хубаво. Чудя се те не разбраха ли, че и да махат с криле и да не махат, няма да постигнат онази поставена им цел (да осъществят контакт с отсрещния лагер на пърхащите пеперудки). Нищо де, аз и на туй съм доволна защото какво по-хубаво да изпитваш щастие и удоволствие от нещо което знаеш, че няма невъзможно да те нарани по какъвто и да е начин? Ми в момента не мога да открия по-чудесно нещо, затова ще подходя по най-размуния начин, ще подхранвам мойте жизнерадостни пеперудки с ябалката на съвършенството и ще се надявам скоро да не ме напуска това неубяснимо, но незаменимо чувство.

Разочарованието

2007-11-23T00:50:00.000-08:00

Романтизмът е общокултурно движение, което започва да се развива от края на XVIII век и постига своя апогей през първите деситилетия на XIX век. То се появява във времето на големите обществени сътресения, като Френската Революция, когато феодалната система напълно се разпада. Освен Революцията от 1789 година, по време на Романтизма се случват и следните исторически събития: Въздигането и управлението на Наполеон, както и въстанието на декабристите в Русия през 1825 година.
Тези събития повлияват върху възгледите на тогавашните хора за живота, затова ключови при описанието на емоционалността в този период са сантиментализмът, меланхолията и песимизмът, а след свалянето на Наполеон, към тях се прибавят и разочарованието и гражданското недоволство.
Главното обяснение за това разочарование се крие в идеологията на гражданската класа, на обикновените граждани и идеите за братство, свобода и равенство, които залягат в основите на идеологията на Революцията. Поколението на романтиците отрича идеалите за всевластието на разума и търси утеха в света на чуствата и емоциите, на силния индивидуализъм.
Едни от най-изявените романтици са Джордж Байрон (1788-1824), Михаил Лермонтов (1814-1841), Александър Сергеевич Пушкин (1799-1837), Пърси Шели (1792-1822), Самюъл Колридж {1772-1834), Виктор Юго (1805-1885) и други.

Характеристика на романтическата личност:
Бунтар срещу установените модели на мислене и поведение;
Обладан от "Мирова скръб" - носталгия, меланхолия и печал, породени не от конкретни събития, а от цялостното житейско неудовлетворение.

***

Реализмът е литературен метод за обективно отразяване на действителността.
Литературно направление от втората половина на XIX век, което си поставя за цел да извади на показ обществените пороци.

Основната цел на реализма е да покаже вярната картина на обществото. Представят се типични герои при типични обстоятелства. Доминира прозата, като основен жанр е големият роман, като трилогията.

Основните теми са бедността, продажността и предателствата в любовта, както и социалните недъзи като алчността, лицемерието и суетата.

***

Чудите се защо давам тези две понятия (и то с такива подорбности)? И аз се чудя...
Иска ми се да разбера как два толкова различни термина могат да бъдат сложени под един знаментел (независимо, че той е "литература"). Аз не виждам (може би не искам) нищо общо между тях.
Романтизма е една илюзия, може би дори комедия (и тук личното мнение надделя). А реализма е истината, онова което двете ни наивни очи са предназначение да виждат и разбират. Простолюдието осмисля реалноста, възпрема я всесилно и не я поставя под въпрос. А трябва ли да е така?
Ето като представител на това простолюдие аз възприемам реалноста като единствената ми даденост в която не бива да се съмнявам. Онова което виждам, а не разбирам критикувам и поставям под въпрос. А именно романтиката, греховното изкушение... така наречената любов (тук винаги усещам надигащия се спор). Разделям живота си на две крайности "да" и "не" (много неправилен и безвкусен подход). Естествено съм човешко същество и това не се отнася напълно за всичко. Опитвам се по този комичен начин да улесня съществуването си като така се старая да си самоизяснявам "вечните въпроси" (считаме за такива "онова което вълнува юнишите"). И точно за това "не" възприемам (за 18те си години) любовта-"разочарованието"!

P.S. И за да разочаровам онези таящи неистово желанието си за спор ще добавя, че това че ме разочарова не е основание да не мечтая, да не копнея, да не жадувам за тръпка и наслада от допира на съвършенството. Това само доказва, че не съм по-различна от всеки един от вас, но и ме прави уникална по свой недоусмислен и недоизяснен начин.

Мойта игра на карти

2007-11-23T00:32:00.000-08:00

С какво бихте сравнили живота ако трябваше да направите най-точното, най-прецизното и до колкото е възможно, най-детайлизираното сравнение?
Аз мислих, сравнявах, пресмятах, и пак мислих и честно казано не стигнах чак до толкова конкретен пример който да отговаря на горепосочените критерии, но стигнах до една теория: живота може да се разгледа като една игра на карти!
Може да възразите, но аз ще изкажа мнението си и защо точно като игра на карти.
Честно да си призная не играя карти и не си давам и зор да разбирам игрите, но знам най-важното, а именно, че има правила които трябва да се спазват. Точно както и в живота. Дали ще са закони или морлани и душевни правила си зависи от конкретната „игра”. Може ли една игра на карти да мине без някой да слъже, да измами, да не спази правило? Може и да може, но винаги има такива които го правят... и те печелят. Но не всеки може, нали? За да си позволиш да измамиш трябва да познаваш добре играта, по-добре от самия себе си, трябва да познаваш добре и опонентите си, по-добре от себе си, трябва и мисълта ти да е несравнимо бърза, за да можеш за минимално време да изградиш формулата на измамата, а именно така да сметнеш картите които са ти дадени, да сметнеш онези карти които се отразяват в очите на всичките ти опоненти, да разделиш на заложеното и естествено резултата да е задоволителен. Не знам как им се вика на тези хора... може би късметлии, или измамници... или по-скоро умни! В играта на карти може да са всякакви, но в живота тези хора постигат всичко. В хазарта те имат нужда от много умения, за да могат добре да изиграят козовете си, не зависимо дали ще мамят или не. В живота ти трябват само три качества, за да постигнеш всичко това: решителност, твърдост, непоколебимост...
След тези три качества идва разграничителната линия, която прави разликата между една обикновенна игра на карти и това което ние наричаме живот. След тях идва самоуважението и уважението, идва самокритиката и критиката, идва житейския опит който натрупваш от всяка „игра”... идва и любовта...
Играта на карти е единична концепция, а в живота всички тези „игри” се навръзват с времето и годините, за да изградят онова което, някои с гордост, други с тъга, трети с благодарност, наричат преживяно.

Може да възразявате колкото искате с теорията ми, но... „така ги виждам аз нещата и не губя фокус, обикновен човек съм, а не лице на показ!”

Твойто зло пламъче!

2007-11-23T00:06:00.000-08:00

Бях позабравила или само преглътнала, не по-скоро заровила и пренебрегнала, но не и преживяла и надделяла... Все още там някъде в мен играе онова зло пламъче, което ти с безгрижие и безпощада запали...

***
"Как да те спра нямям ръце,
нямам лице, някой го взе...
но ще простя целия ад
целия свят някой го взе...

Ти си хаоса в мен дупка от куршум
ти, плод развален бял космичен шум
ти, град затъмнен полъх от парфюм
и смях в тъжен ден плод на болен ум.."

Искам да е утре...

2007-11-22T13:24:00.001-08:00

Писна ми от вчера искам да е утре
Писна ми и от тебе бъди си с друга
Писна ми да вярвам на всичко което кажеш
Писна ми да си мечтая, тебе да желая
Писна ми така да знаеш
Писна ми и знам какво ще кажеш
Знам, че няма да те заболи
Знам, че няма да забележиш дори
Затова ще направя както ти
Ще забравя, че нещо е било, нали
Писна ми от вчера искам да е утре
Далеч от тебе, така е по-добре
Писна ми да чакам ти да се усетиш
И затова ти казавам чао до, нови срещи!

Повече няма...

2007-11-22T13:23:00.001-08:00

Повече няма да питам за тебе
Повече няма, да повече няма
Повече няма да мечатя за тебе
Повече няма, да няма
Повече не искам ти да ме нараняваш
Повече не искам да ти се доверявам
Повече няма с мен да си играеш
Повече няма, при друга отивай така да знаеш
Повече не, никога вече
Повече не, не съм ти играчка
Повече не, никога вече
Повече не, напреде крачка

Не ми вярвай...

2007-11-22T13:21:00.002-08:00

Не ме търси, не ме викай
Не ме търси, не ме искай
Не ми варвай, и аз няма
Не ми вярвай, не ми се доверявай
Не ме търси, не ти искам
Не ме търси, не те викам
Не ме търси, за теб аз не питам
Не ме търси, не ти трябвам
Търси нея, бъди с нея
Търси нея, искай нея
Търси нея, тя ти трябва
Търси нея, тя ти се доверява
Не ме търси, отивай си
Не ме вярвай, махай се
Не те търся, не те искам
Не ти вярвам, не ти се доверявам

Каквото си поискам :)

2007-11-22T13:21:00.001-08:00

Вървя си аз на пред с гордо вдигната глава,
Свиркам си и джапам си в снега
И за тебе хич не се и сещам, хич не ми и пука!
Може да си правиш каквото си поискаш
И с който си поискаш
Но и аз мога да си правя каквото си поискам
И да си го правя с който си поискам!
Слънцето си грее усмихнато над мене
Но и аз грея усмихната към него
Свърши се и с тез мъки най-накрая
Обърнах ти гръб доволно и ето ме в рая
Не съм като нея няма и да бъда
Може би това ме прави и по-умна
Няма да ти се вържа пак
Няма и още как!
Бъди си там щастлив и знай
Бъди си с нея и само знай
И пръста си няма да мръдна
А само гръб ще ти обърна
Идеш ли ми пак да ми се умилкваш
И жалките си лажи да ми предлагаш!
Край е туй и туй е то
Край и какво по-хубаво!

В задънена улица...

2007-11-22T13:20:00.000-08:00

И ето пак сме там от където тръгнахме
В задънената улица се лутаме
Мислиш си, че всичко се е наредило
Но истината е, че само се е задълбочило
Всеки ден и всяка нощ седя и се питам
Опитвам се да те разгъдая
И поведението ти да проумея
Всеки ден и всяка нощ седя и се питам
Пак като преди поне да зная
Пак като преди поне да мечтая
И някой някога с чувство ти запя
„мечта мечта, това бе една мечта и ти я прееба...”
И пак седиш и се правиш, че няма нищо
А аз се чудя как да... и „защо”
И дали когато непредвидено се срещнем
Дали истинските нас ще посрещнем
Дали няма аз да извърна поглед
Пълен със сълзи и парещ лед
Дали няма да ме заболи от твоите безчувствени очи
Дали няма да си спомня за моите незбъднати мечти...

Веднъж играхме на това двамата с тебе...

2007-11-22T13:18:00.001-08:00

Креща на ум мисля на глас
Плача с усмивка искам без чувство
Сълзи и страст
Страст и гняв
Гняв и болка
Болка и самота
Самота и ти
Ти и аз
Приказка без думи игра без действие
Жажда без мъст желание без болка
Студ и гора
Гора и вечност
Вечност и крила
Крила и свобода
Свобода и клон
Клон и болка
Асоциация без изхуд без значение
Без име без истина без сълза...

Че така е най-добре...?

2007-11-22T13:16:00.001-08:00

И защо не ми обясниш
И защо не ми кажеш
Не искаш да ме нараниш
А точно това правиш
Щом така си преценил
Щом мисли, че така е най-добре
Бъди спокоен
Остави истината да е мой проблем
Няма да ме видиш ти да плача
Ще те оставя да си мислиш че всичко ми е наред
Но вече няма да мога всичко да ти кажа
И да ти се доверявам аз без да се колебая
Може би няма да го осъзнаеш, но
Ти така избра да ни е трудно сега
Знаеш аз усмивката си мога да престоря
Но в погледа ми ще има много болка
Мога да се направя че съм весело момиче
Но дълго време самичка ще си плача аз за тебе
Най-ще ме боли, че не ми обясни
Най-ще ме боли, че хубаво можеше да е, нали
Но ти така си реши
Прецени, така ще е най-добре, нали
Един въпрос аз ще ти задам обаче
За кой мислиш, че така ще е най-добре...?

Нещо като в приказка, но още по-нереално...

2007-11-22T13:14:00.000-08:00

Тихо... Сутрин, влага, изгубена съм, отварям очи, нужда, еднаквост, самота, отново сълзи напират, страх, и после шум, бързо, ярост, гняв, млък, пустощ, чувства, искам теб, страст, власт, мъст, и отново самота, къде си? Въпроси, отговори, студ, свобода, и пак отначало. Вечер, сълзи, искрен бъде, криеш се, още върпоси, още сълзи, вали, още тишина, думи, вечност, гори от безмислие, пак самота... продължава дълго, искам теб... и пак отначало...

--------------

Живее тя в една приказка май. През прозореца гледа и капките брои, говорят ли и те или я объркват? Принц ли чака или просто мечтае за реалноста? По стените играе се пиеса, пламъчето от свеща прави прикъзни неща... Гледа тя отражения и представя си се в постановката. Дълга, тежка копринена рокля, кристални обувки и цветя в косите, свири ноща нейната песен, а тя танцува с ръце и вдишва тази измислица... Може би чака теб... Дали ако ти беше сянка на нейния таван тя щеше да докосне твоята ръка, дали ако беше фантазия тя щеше да стопли устните ти с нейните, дали ако наивния и мозък не си играеше с нея тя щеше да каже искам теб? Може да мечтае, може да желае, но тя живее... Сивота и еднаквост е всичко около нея, очите й обаче го виждат в цветове. Теб обаче когато види нищо не е както трябва, може да е по-цветно, а може и да е по-черно, може да я спъне, може и да литне... Реалноста и приказките по едно си приличат: и двете са ясни и точни, не те объркват, или е така или не е, а ти, ти какво... ти само я объркваш, това не е нейния свят, това не е тя...

И не мога да спра да мисля за теб...

2007-11-12T23:37:00.000-08:00

Дали въздухът ще трепне с мене
Когато зърна една мечта отлетяла неусетно
Дали ще подскочи снежната покривка
Както скача моето пропукано сърце
А дали и ти така ще ме погледнеш
С очи жадуващи за както беше ни преди
И дали ще пожелаеш някой зимен ден
Пак в прегръдката ти да ме поемеш
И дали ще пожелаеш някой зимен ден
Пак истинско да ме поискаш...
Истиснко така както аз истинско те искам...